Дневник на един добре прикрит вътрешен хаос

 Застанала съм в средата на стаята като генерал на бойното поле и крещя по шест броя котки — армията на хаоса. Преди пет минути се случи инцидентът, известен вече като "Катастрофата със свещника". Сега тичам с разперен крак като учителка по карате и соча с пръст: – Тук може! Там не може! И определено не върху тоя рафт, където седеше покойният свещник! Шест чифта очи ме гледат. Празни. Без грам разкаяние. Все едно съм им спряла анимацията. И тогава, от сенките, се изправя Пешо – най-умният от всички (което не е комплимент, просто е този, който не ближе контактите). Изтяга се, прозява се театрално, хвърля ми поглед от типа „жената пак е в епизод“ и гордо напуска стаята. Ясното послание: „Свещници идват и си отиват, мадам. Аз съм вечен.“ Стоя си насред бойното поле, дишам тежко и осъзнавам... може би не е котешки бунт. Може би е просто ПМС в комбинация с гравитацията и лоша координация на шест пухкави задника.

Шумът е тишина, а тишината шум Светът е поръсен със захар локум Потъваш в сън далеч от съня Носиш се празен в тъмна игра Ръченица играят на такта на валс Всеки успех е малък провал Изгубен в намирането на твоя дял Тази игра сякаш си я играл

По стъкълца невидими стъпвам боса Без усет как кръвта ми се разлива В танц невидим аз се нося Червеният цвят сякаш ми отива