Дневник на един добре прикрит вътрешен хаос

 Пътеките, които избирам, не са просто права линия. В повечето случаи дори не са най-светлите. Къде е чарът на това да виждаш крайната цел?  Има нещо магично в това да си постоянно изгубен. В постоянно търсене на причина да продължаваш да правиш, това което правиш. Инак не е ли твърде скучно. Хващаш една права линия, вървиш към края й и какво? Стигаш до края? А после? Хващаш нова права пътека и повтаряш това до живот?  Не мога да си го представя.  Смятам, че единственото нещо което хваща интереса ми и успявам да не изоставя са комплексните, непредвидими неща. Дори с хората постъпвам по същия начин. Успявам ли да разбера някой, той става скучен и безинтересен.  Мога да дам и сравнение с музиката - ако е просто една права семпла мелодия омръзва след 3-то повторение. Мелодията трябва да се смени и разчупи, за да се запиташ какво следва. Обичам да създавам музиката си, по начина, по който избирам пътеките си. Мрачна.  До кога ли ще имам силите да вървя обаче. Т...

 Агресията поражда агресия. Гневът поражда гняв. Чувствата пораждат чувства.  В един свят на постоянно бързане, тотално сме се самозабравили. Всички сме толкова вглъбени в себе си и собствените си неволи, че всичко около нас губи значение, докато не попречи на нашето "лесно" съществуване. Вместо да се опитваме да видим проблема в дълбочина, хващаме първия "виновен" и изкарваме "настроението" си върху него. Без абсолютно никакво значение за нас, какво може да последва за човека срещу нас. А когато човека срещу нас изрази мнение или намери оправдание за действията си, дори не ни се слуша. Защото нашите мъки и неволи са по-важни. Така работят хората и е тъжно. Приемаме всичко твърде лично, а е нужна една крачка пред носовете ни, за да видим. Но понякога е по-лесно да не виждаме. А още по-тъжното е, че хора като мен се хващат на хорото от гняв, поради чувството за правда. А тя правдата я няма. Не съществува. Което е правилно и морално за мен, не е правилно за ...

I cut my edges, made them smooth Still no one wants to hold me I've spent most of my youth In a crowd, feeling lonely In your eyes I could die I wish you were somebody to me I wish I was somebody to you I want to tell you my truth But then you could easily control me In your eyes I could die I wish you were somebody to me I wish I was somebody to you I wish I was somebody to you

 Натрупаната болка се превърна в гняв и ярост. Бяс. Толкова бях бясна на това, че отново трябва да търпя, че й казах "Еби си майката, ще дишам смело пък" и станах.  Усещах как се превивам и хващам близо до мястото на болка, когато контракциите започваха. Коригирах стойката си, изпрвях се смело и крачех бавно към кухнята. Толкова бях ядосана, че ударих масата и чух звънливия шепот на чашите. Взех ги, сложих ги в мивката и запретнах ръкави. Доакто се усетя бях успяла да измия двете чаши, да си препека филии и да се нахраня. Гневът ми беше преминал в празен поглед в гипсофила, който вчера котките ми се опитаха да откраднат. Засмях се сама на абсурдната физиономия на Малката Русалка, когато разбра, че няма да й се получи. Беше ми самотно и още ме болеше, но кризата беше отминала. Разминах се без обезболяващи за сега. Очаквам да се събудя през нощта от ужас, но до тогава ще се радвам на затишието.  Любимия не ми пожела лека нощ за първи път от началото на връзката ни. Дано да ...

Уязвимостта е силата да допуснеш да бъдеш наранен.

Хората са изключително крехки. Минава много време, докато се научат да оцеляват. Всеки от нас се крие зад гняв, тъга или страст. Времето ни учи — ако сме отворени да учим. То ни показва как да не се срамуваме от чувствата си, как да ги изразяваме и дори да ги показваме смело. Затова с годините става по-лесно да преминаваме през неприятните етапи. Научаваме се по-бързо да пускаме чувствата си да преминават през нас, вместо да ги крием и да се крием зад маски. Хората са крехки. И остават такива до края си.

Безсилна В мъничка претрупана стая стоя Изморена От заплетени мисли, пълна глава Не искам Нищо кой знай какво от света Просто Безкрайният шум да е тишина