От дневника: 29.03.26 - Уф

 Натрупаната болка се превърна в гняв и ярост. Бяс. Толкова бях бясна на това, че отново трябва да търпя, че й казах "Еби си майката, ще дишам смело пък" и станах. 
Усещах как се превивам и хващам близо до мястото на болка, когато контракциите започваха. Коригирах стойката си, изпрвях се смело и крачех бавно към кухнята. Толкова бях ядосана, че ударих масата и чух звънливия шепот на чашите. Взех ги, сложих ги в мивката и запретнах ръкави. Доакто се усетя бях успяла да измия двете чаши, да си препека филии и да се нахраня. Гневът ми беше преминал в празен поглед в гипсофила, който вчера котките ми се опитаха да откраднат. Засмях се сама на абсурдната физиономия на Малката Русалка, когато разбра, че няма да й се получи. Беше ми самотно и още ме болеше, но кризата беше отминала. Разминах се без обезболяващи за сега. Очаквам да се събудя през нощта от ужас, но до тогава ще се радвам на затишието. 
Любимия не ми пожела лека нощ за първи път от началото на връзката ни. Дано да е заспал от умора, защото иначе ще го убия за дето не си мисли за мен, докато умирам тука :D 
Преувеличавам, но ще обвиня хормоните за поведението си и ще продължа към бавно изместване в ембрионна поза. Скучно ми е, изтощена съм, но не ми е спокойно и нз дали ще заспя. Уф.