Дневник на един добре прикрит вътрешен хаос

От много време осъзнавам, че изпитвам гняв към родителите си. Особено към единия.  Изпитването на гняв и обвиняването обаче, не помагат на никого. А емоционалната интелигентност предполага разбирането и овладяването на тези чувства. В опита да овладея това как се чувствам при всяко разочарование ми носи повече утъпкване на вътрешните фрустрации и натрупване с времето на повече гняв. Изключително неправилна реакция от моя страна.  Отне ми много време, но започвам да осъзнавам, че обвиненията към родителите ми не водят до подобряване на това как се чувствам. Напротив. Приемане на тях такива каквито са - това носи леко успокоение на вътрешното ми аз.  С годините осъзнах едно - не мога да се сърдя и да обвинявам тях за всичко. Трябва да приема обстоятелствата и да потърся "the safe space" другаде. Затова е важно, човека, който избирам за спътник в живота да ми осигури това, което не съм имала докато подраствам. Смятам, че всички търсим спокойствие и надеждност. Търсим чувство...

Интересно се получава, когато знаеш как да играеш шах. Или когато си мислиш, че знаеш. Разместваш пешки. След това местиш други второстепенни фигури. Мислиш си че си царя и заповядваш на фигурите в коя посока да поемат, с цел да те опазят жив.  Твърдейки, че не си тъп, продължаваш фарса и правиш каквото ти е угодно. Дали целта оправдава средствата. Въпрос на време е да разберем...

Все си повтарям, че имам време. И ей го на живота се изтърколи. А така и не се научавам да живея сега. Нито пък се научавам да приемам нещата такива каквито са. Забранявам си да си правя планове. Винаги съм разочарована накрая.  Вчера ми се провалиха плановете за този месец, поради невъзможност на приятелка да посети концерт с мен. Разочаровах се, но не се сърдя - обстоятелствата са не зависещи от нас.  Днес ми се провалиха плановете за другия месец. Друга приятелка няма да има възможност за друг концерт. Изумила и си букнала почивка в тоя период. И това беше разочароващо. Отново не мога да се сърдя. Може би ако бях повече в настоящето и се виждахме по-често нямаше да забрави... И все пак се чувствам като призрак, за който не се сещат хората. Нищо важно и никой, за който да правят всичко възможно... И защо пък да го правят. Те нещата са двупосочни. Аз не правя нищо, защо другите да правят. Превръщам се в призрак от миналото на хората.  Дали ще се оставя да бъда призрак. Д...