Дневник на един добре прикрит вътрешен хаос

I cut my edges, made them smooth Still no one wants to hold me I've spent most of my youth In a crowd, feeling lonely In your eyes I could die I wish you were somebody to me I wish I was somebody to you I want to tell you my truth But then you could easily control me In your eyes I could die I wish you were somebody to me I wish I was somebody to you I wish I was somebody to you

 Натрупаната болка се превърна в гняв и ярост. Бяс. Толкова бях бясна на това, че отново трябва да търпя, че й казах "Еби си майката, ще дишам смело пък" и станах.  Усещах как се превивам и хващам близо до мястото на болка, когато контракциите започваха. Коригирах стойката си, изпрвях се смело и крачех бавно към кухнята. Толкова бях ядосана, че ударих масата и чух звънливия шепот на чашите. Взех ги, сложих ги в мивката и запретнах ръкави. Доакто се усетя бях успяла да измия двете чаши, да си препека филии и да се нахраня. Гневът ми беше преминал в празен поглед в гипсофила, който вчера котките ми се опитаха да откраднат. Засмях се сама на абсурдната физиономия на Малката Русалка, когато разбра, че няма да й се получи. Беше ми самотно и още ме болеше, но кризата беше отминала. Разминах се без обезболяващи за сега. Очаквам да се събудя през нощта от ужас, но до тогава ще се радвам на затишието.  Любимия не ми пожела лека нощ за първи път от началото на връзката ни. Дано да ...

Уязвимостта е силата да допуснеш да бъдеш наранен.

Хората са изключително крехки. Минава много време, докато се научат да оцеляват. Всеки от нас се крие зад гняв, тъга или страст. Времето ни учи — ако сме отворени да учим. То ни показва как да не се срамуваме от чувствата си, как да ги изразяваме и дори да ги показваме смело. Затова с годините става по-лесно да преминаваме през неприятните етапи. Научаваме се по-бързо да пускаме чувствата си да преминават през нас, вместо да ги крием и да се крием зад маски. Хората са крехки. И остават такива до края си.

Безсилна В мъничка претрупана стая стоя Изморена От заплетени мисли, пълна глава Не искам Нищо кой знай какво от света Просто Безкрайният шум да е тишина

Събудих се от кошмар, но не напълно. Тялото ми беше будно, а съзнанието – все още заседнало някъде по средата. Затворих очи с мисълта да открадна още няколко минути сън. И тогава започна. Щом клепачите ми се допираха, се появяваше звук. Гласове. Музика. Нещо като далечен хор от деца, които пеят точно до мен. Отварях очи – тишина. Затварях ги – отново там. Все едно някой натискаше „play“ и „pause“ с всяко мое мигане. Не беше сън. Не беше и реалност. По-късно разбрах, че това състояние си има име – онзи странен праг между будността и съня, където мозъкът все още сънува, но ти вече слушаш. - хипнагогични халюцинации.  Място, в което реалността не свършва изведнъж, а просто… започва да се размива.

🧠 Част 1: Невнимание Трудно задържам внимание върху задачи (дори важни) - случва се да попадна в хиперфокус и тогава да дам цялото си внимание и време на задача. Ако някой или нещо ме прекъсне обаче, вниманието отива по дяволите. Започвам нещо и лесно се разсейвам - важи същото като на миналия въпрос. Често не довършвам започнати неща - отново причината е разсейването. Ако прекъсна нещо, след това много трудно си връщам музата да го свърша. Ако е на работа, ми е по-лесно, защото знам, че все мен ме чака и е задължително, ако съм в собствен проект обаче, могат да минат години докато отново успея да се съсредоточа. Забравям ежедневни задачи (срещи, ангажименти) - самодисциплината ми не позволява такова нещо. Записвам си и винаги подранявам. Ценя времето на другите. Ако не си запиша обаче може да изумя и да забравя, но почти не се случва. Губя предмети (телефон, ключове и т.н.) - губя е силно казано, забравям го на места, на които връщайки лентата назад, обикновено ги откривам. Оня д...

Бял връх Син полъх Облак от комин Sleep Token  Зелена костенурка Прах фин Мисъл Почивка Минута спокойствие Хайку  Приказка Поглед към Витоша от пернишки паркинг...

Те мислеха, че водят ме на юг Където в плен са техните душици клети Ръка подадох, сетне стиснах я в юмрук Душата ми не е за тези клетки...

 Box 1: "She dreamed of a place unknown, where every smile looked real" I introduce the main character and her dream. The story is told in third person and past tense, which creates a sense of distance and reflection. The focus is on idealized version of a dream job - a place that looks perfect from the outside.  The purpose of this box is to establish the illusion - a dream that looks valuable and desirable, like gold. However, subtle hints imply that something might not be quite right. Box 2: "She stands in a room she once dreamed about, Where every bright promise comes with a price" In the second box the story moves into present tense, bringing the listener closer to the moment when the dream comes true. The character reaches the world she imagined.  The section describes the fulfilment of a dream, but also the cost behind it. The place still appears perfect, but the tone begins to shift. Lines could suggest that maintaining this dream requires sacrifices, pressu...

Не се възползвам от това, че мога повече от теб Болен ум имаш, тъмен, не на човек Исакм да съм глупава, за да се смея като теб Но не успявам да изключа сензитивните си органи толкова добре Даже знам че не осъзнаваш, че си зъл Злобар, не знаеш какво ни причиняваш Ядосвам се на плиткия ти акъл Понякога ме подлудяваш Затова бягам от теб Токсичността ти ми идва в повече Исакм да съм глупава и да не знам Нищо повече от това как да дишам Даже знам че не осъзнаваш, че си зъл Злобар, не знаеш какво ни причиняваш Ядосвам се на плиткия ти акъл Понякога ме подлудяваш

 Много искам да си легна. Чувствам се изморена и вече май ми се спи. Почти 1 часа е. Не искам да си лягам, защото утре е последния почивен ден от поредицата и ми се иска да имах повече свободно време. Но нямам. И съм си измислила милион задачи за утре. Искам да имам време за висчко на света. Изморена съм...

 You taste the pain and call it art, But I can see the venom in your heart. Your empathy’s a shadow, thin and cold, It wraps around me, but never holds. Maybe I was just a mirror For the darkness in your chest You never wanted healing You just wanted to feel less You think you’re the storm I can’t survive, But I’ve been dancing in your lies. You read my heart like a diary Just another page of your dark empathy

Слънчев лъч пресича наполовина чашата с кафе Не съм умряла, дишам, чувствам се добре Светлината дава ми надежда  Спирам в ужаса да се оглеждам Денят приятен е и ще го приема Такъв какъвто е Без сълзи ще бъде тази поема Днес оставям да живее, моето вътрешно дете

Хората с Dark Empathy често са трудни за разпознаване, защото на пръв поглед изглеждат много разбиращи и социално умели. Но има няколко поведенчески модела, които се повтарят почти винаги. 1. Емпатията им изчезва, когато не получат това, което искат. В началото могат да бъдат много подкрепящи: -слушат внимателно -задават точните въпроси -казват неща, които те карат да се чувстваш разбран Но ако: им поставиш граница не се съгласиш с тях не направиш това, което искат тонът се променя рязко — появяват се сарказъм, студенина или пасивна агресия. Истинската емпатия не изчезва толкова бързо. 2. Шегите им често са „точно на ръба“ Dark empath много често използва хумор като инструмент. Например: казват нещо обидно  после добавят „шегувам се“ Ако реагираш, идва нещо като: „Еха, ти нямаш чувство за хумор.“ Това е начин да: - те тестват колко ще търпиш - те поставят в отбранителна позиция 3. Кара те да се съмняваш в собствените си чувства Това е близко до явлението Gaslighting. Пример: казват...

Искам да изям сърцето си В навечерието на рожденият ми ден Не мога да позная лицето си А сигурна съм, че очите ми гледат мен Ранява ме и най-малката несигурност Бях се научила да ги затварям във шише Отварях го и пиех в малки глътки Лъжейки себе си, че понасям живота добре И ето пиша празни редове Защото крия мънички желания Поне веднъж преди душата да умре Да ме посрещаха със пожелания И всяка година е разочарование А вече станах на 36 Дори майка ми не ще да ми донесе това "подеяние" Да присъства в деня, в който трябва да духна свещ...

Днес човек ме попита имам ли човек, за когото винаги ще се питам какво е могло да бъде. Замислих се. И си дадох сметка, че понякога е нужно да си напомням, че не всяко чувство е финално. Един ден харесваш някого, на следващия се чувстваш наранен от него, на третия се учиш да прощаваш. А после? После се учиш да пускаш и да продължаваш. Защото не си обвързан със собственото си мнение и не трябва да робуваш на първото си впечатление. Хората се променят. Това е напълно естествено. Представете си, че сте с приятел в морето. Качили сте се на сърф и заедно яхвате една вълна. Но физически е невъзможно да сте на едно и също място — единият винаги ще остане на върха ѝ по-дълго. Понякога сте само на секунди един от друг и успявате да я яздите, напасвайки се. Друг път единият се сгромолясва и започва да се дави, а другият го спасява. Но понякога, когато единият напусне върха на вълната, другият не иска да слезе с него. Не иска да спасява. Не иска да жертва себе си. Тогава е време за раздяла. Такив...

Понякога мечтала съм за вечен сън Звучи като спокойствие Но искам да открия своя мир Не пледирам за удоволствия Изморена съм и въздуха да дишам От очаквания и високи летви И изисквам както от мен изискват И съм тази, която тровят с клетви Неразбрана, мразена и глупава Понасям себе си едва във лоши дни Оставям на хората глупостта Да отеква в мен и да вреди...

Понякога контролирането на емоции изисква изключително много енергия.  Днес беше от дните, в които изхабих повече от колкото ми беше останала. Бях късна смяна на работа. Това беше добре, тъй като през ноща ставах 3 пъти и беше една от болезнените. Да кажем, че успях да се наспя, като в края на нощта, почти по светло заспах без болка.  Събудих се по-рано от очакваното, полежах но не ме свърташе. Станах, направих си кафе, пуснах компютъра и се потопих в музикалния свят. Работя по проект който включва 3 свързани с текст песни, които нямат нищо общо стилово.  Мога да нарека сутринта до преди да изляза кайнда ок.  Излязох на време за работа, даже си предвидих време за любимото капучино. Спирайки на паркинга и слизайки от колата откривам, че не съм си взела парите и документите. Добре, че не са ме спрели някъде... Решавам, че всичко ще е наред. Няма да мисля негативно, ще се справя с парите във виртуалната карта. Вземам си кафе и усещам как болката се връща. Правя си план ...