Дневник на един добре прикрит вътрешен хаос

От много време осъзнавам, че изпитвам гняв към родителите си. Особено към единия.  Изпитването на гняв и обвиняването обаче, не помагат на никого. А емоционалната интелигентност предполага разбирането и овладяването на тези чувства. В опита да овладея това как се чувствам при всяко разочарование ми носи повече утъпкване на вътрешните фрустрации и натрупване с времето на повече гняв. Изключително неправилна реакция от моя страна.  Отне ми много време, но започвам да осъзнавам, че обвиненията към родителите ми не водят до подобряване на това как се чувствам. Напротив. Приемане на тях такива каквито са - това носи леко успокоение на вътрешното ми аз.  С годините осъзнах едно - не мога да се сърдя и да обвинявам тях за всичко. Трябва да приема обстоятелствата и да потърся "the safe space" другаде. Затова е важно, човека, който избирам за спътник в живота да ми осигури това, което не съм имала докато подраствам. Смятам, че всички търсим спокойствие и надеждност. Търсим чувство...

Интересно се получава, когато знаеш как да играеш шах. Или когато си мислиш, че знаеш. Разместваш пешки. След това местиш други второстепенни фигури. Мислиш си че си царя и заповядваш на фигурите в коя посока да поемат, с цел да те опазят жив.  Твърдейки, че не си тъп, продължаваш фарса и правиш каквото ти е угодно. Дали целта оправдава средствата. Въпрос на време е да разберем...

Все си повтарям, че имам време. И ей го на живота се изтърколи. А така и не се научавам да живея сега. Нито пък се научавам да приемам нещата такива каквито са. Забранявам си да си правя планове. Винаги съм разочарована накрая.  Вчера ми се провалиха плановете за този месец, поради невъзможност на приятелка да посети концерт с мен. Разочаровах се, но не се сърдя - обстоятелствата са не зависещи от нас.  Днес ми се провалиха плановете за другия месец. Друга приятелка няма да има възможност за друг концерт. Изумила и си букнала почивка в тоя период. И това беше разочароващо. Отново не мога да се сърдя. Може би ако бях повече в настоящето и се виждахме по-често нямаше да забрави... И все пак се чувствам като призрак, за който не се сещат хората. Нищо важно и никой, за който да правят всичко възможно... И защо пък да го правят. Те нещата са двупосочни. Аз не правя нищо, защо другите да правят. Превръщам се в призрак от миналото на хората.  Дали ще се оставя да бъда призрак. Д...

 Пътеките, които избирам, не са просто права линия. В повечето случаи дори не са най-светлите. Къде е чарът на това да виждаш крайната цел?  Има нещо магично в това да си постоянно изгубен. В постоянно търсене на причина да продължаваш да правиш, това което правиш. Инак не е ли твърде скучно. Хващаш една права линия, вървиш към края й и какво? Стигаш до края? А после? Хващаш нова права пътека и повтаряш това до живот?  Не мога да си го представя.  Смятам, че единственото нещо което хваща интереса ми и успявам да не изоставя са комплексните, непредвидими неща. Дори с хората постъпвам по същия начин. Успявам ли да разбера някой, той става скучен и безинтересен.  Мога да дам и сравнение с музиката - ако е просто една права семпла мелодия омръзва след 3-то повторение. Мелодията трябва да се смени и разчупи, за да се запиташ какво следва. Обичам да създавам музиката си, по начина, по който избирам пътеките си. Мрачна.  До кога ли ще имам силите да вървя обаче. Т...

 Агресията поражда агресия. Гневът поражда гняв. Чувствата пораждат чувства.  В един свят на постоянно бързане, тотално сме се самозабравили. Всички сме толкова вглъбени в себе си и собствените си неволи, че всичко около нас губи значение, докато не попречи на нашето "лесно" съществуване. Вместо да се опитваме да видим проблема в дълбочина, хващаме първия "виновен" и изкарваме "настроението" си върху него. Без абсолютно никакво значение за нас, какво може да последва за човека срещу нас. А когато човека срещу нас изрази мнение или намери оправдание за действията си, дори не ни се слуша. Защото нашите мъки и неволи са по-важни. Така работят хората и е тъжно. Приемаме всичко твърде лично, а е нужна една крачка пред носовете ни, за да видим. Но понякога е по-лесно да не виждаме. А още по-тъжното е, че хора като мен се хващат на хорото от гняв, поради чувството за правда. А тя правдата я няма. Не съществува. Което е правилно и морално за мен, не е правилно за ...

I cut my edges, made them smooth Still no one wants to hold me I've spent most of my youth In a crowd, feeling lonely In your eyes I could die I wish you were somebody to me I wish I was somebody to you I want to tell you my truth But then you could easily control me In your eyes I could die I wish you were somebody to me I wish I was somebody to you I wish I was somebody to you

 Натрупаната болка се превърна в гняв и ярост. Бяс. Толкова бях бясна на това, че отново трябва да търпя, че й казах "Еби си майката, ще дишам смело пък" и станах.  Усещах как се превивам и хващам близо до мястото на болка, когато контракциите започваха. Коригирах стойката си, изпрвях се смело и крачех бавно към кухнята. Толкова бях ядосана, че ударих масата и чух звънливия шепот на чашите. Взех ги, сложих ги в мивката и запретнах ръкави. Доакто се усетя бях успяла да измия двете чаши, да си препека филии и да се нахраня. Гневът ми беше преминал в празен поглед в гипсофила, който вчера котките ми се опитаха да откраднат. Засмях се сама на абсурдната физиономия на Малката Русалка, когато разбра, че няма да й се получи. Беше ми самотно и още ме болеше, но кризата беше отминала. Разминах се без обезболяващи за сега. Очаквам да се събудя през нощта от ужас, но до тогава ще се радвам на затишието.  Любимия не ми пожела лека нощ за първи път от началото на връзката ни. Дано да ...

Уязвимостта е силата да допуснеш да бъдеш наранен.

Хората са изключително крехки. Минава много време, докато се научат да оцеляват. Всеки от нас се крие зад гняв, тъга или страст. Времето ни учи — ако сме отворени да учим. То ни показва как да не се срамуваме от чувствата си, как да ги изразяваме и дори да ги показваме смело. Затова с годините става по-лесно да преминаваме през неприятните етапи. Научаваме се по-бързо да пускаме чувствата си да преминават през нас, вместо да ги крием и да се крием зад маски. Хората са крехки. И остават такива до края си.

Безсилна В мъничка претрупана стая стоя Изморена От заплетени мисли, пълна глава Не искам Нищо кой знай какво от света Просто Безкрайният шум да е тишина

Събудих се от кошмар, но не напълно. Тялото ми беше будно, а съзнанието – все още заседнало някъде по средата. Затворих очи с мисълта да открадна още няколко минути сън. И тогава започна. Щом клепачите ми се допираха, се появяваше звук. Гласове. Музика. Нещо като далечен хор от деца, които пеят точно до мен. Отварях очи – тишина. Затварях ги – отново там. Все едно някой натискаше „play“ и „pause“ с всяко мое мигане. Не беше сън. Не беше и реалност. По-късно разбрах, че това състояние си има име – онзи странен праг между будността и съня, където мозъкът все още сънува, но ти вече слушаш. - хипнагогични халюцинации.  Място, в което реалността не свършва изведнъж, а просто… започва да се размива.

🧠 Част 1: Невнимание Трудно задържам внимание върху задачи (дори важни) - случва се да попадна в хиперфокус и тогава да дам цялото си внимание и време на задача. Ако някой или нещо ме прекъсне обаче, вниманието отива по дяволите. Започвам нещо и лесно се разсейвам - важи същото като на миналия въпрос. Често не довършвам започнати неща - отново причината е разсейването. Ако прекъсна нещо, след това много трудно си връщам музата да го свърша. Ако е на работа, ми е по-лесно, защото знам, че все мен ме чака и е задължително, ако съм в собствен проект обаче, могат да минат години докато отново успея да се съсредоточа. Забравям ежедневни задачи (срещи, ангажименти) - самодисциплината ми не позволява такова нещо. Записвам си и винаги подранявам. Ценя времето на другите. Ако не си запиша обаче може да изумя и да забравя, но почти не се случва. Губя предмети (телефон, ключове и т.н.) - губя е силно казано, забравям го на места, на които връщайки лентата назад, обикновено ги откривам. Оня д...

Бял връх Син полъх Облак от комин Sleep Token  Зелена костенурка Прах фин Мисъл Почивка Минута спокойствие Хайку  Приказка Поглед към Витоша от пернишки паркинг...

Те мислеха, че водят ме на юг Където в плен са техните душици клети Ръка подадох, сетне стиснах я в юмрук Душата ми не е за тези клетки...

 Box 1: "She dreamed of a place unknown, where every smile looked real" I introduce the main character and her dream. The story is told in third person and past tense, which creates a sense of distance and reflection. The focus is on idealized version of a dream job - a place that looks perfect from the outside.  The purpose of this box is to establish the illusion - a dream that looks valuable and desirable, like gold. However, subtle hints imply that something might not be quite right. Box 2: "She stands in a room she once dreamed about, Where every bright promise comes with a price" In the second box the story moves into present tense, bringing the listener closer to the moment when the dream comes true. The character reaches the world she imagined.  The section describes the fulfilment of a dream, but also the cost behind it. The place still appears perfect, but the tone begins to shift. Lines could suggest that maintaining this dream requires sacrifices, pressu...

Не се възползвам от това, че мога повече от теб Болен ум имаш, тъмен, не на човек Исакм да съм глупава, за да се смея като теб Но не успявам да изключа сензитивните си органи толкова добре Даже знам че не осъзнаваш, че си зъл Злобар, не знаеш какво ни причиняваш Ядосвам се на плиткия ти акъл Понякога ме подлудяваш Затова бягам от теб Токсичността ти ми идва в повече Исакм да съм глупава и да не знам Нищо повече от това как да дишам Даже знам че не осъзнаваш, че си зъл Злобар, не знаеш какво ни причиняваш Ядосвам се на плиткия ти акъл Понякога ме подлудяваш

 Много искам да си легна. Чувствам се изморена и вече май ми се спи. Почти 1 часа е. Не искам да си лягам, защото утре е последния почивен ден от поредицата и ми се иска да имах повече свободно време. Но нямам. И съм си измислила милион задачи за утре. Искам да имам време за висчко на света. Изморена съм...

 You taste the pain and call it art, But I can see the venom in your heart. Your empathy’s a shadow, thin and cold, It wraps around me, but never holds. Maybe I was just a mirror For the darkness in your chest You never wanted healing You just wanted to feel less You think you’re the storm I can’t survive, But I’ve been dancing in your lies. You read my heart like a diary Just another page of your dark empathy

Слънчев лъч пресича наполовина чашата с кафе Не съм умряла, дишам, чувствам се добре Светлината дава ми надежда  Спирам в ужаса да се оглеждам Денят приятен е и ще го приема Такъв какъвто е Без сълзи ще бъде тази поема Днес оставям да живее, моето вътрешно дете

Хората с Dark Empathy често са трудни за разпознаване, защото на пръв поглед изглеждат много разбиращи и социално умели. Но има няколко поведенчески модела, които се повтарят почти винаги. 1. Емпатията им изчезва, когато не получат това, което искат. В началото могат да бъдат много подкрепящи: -слушат внимателно -задават точните въпроси -казват неща, които те карат да се чувстваш разбран Но ако: им поставиш граница не се съгласиш с тях не направиш това, което искат тонът се променя рязко — появяват се сарказъм, студенина или пасивна агресия. Истинската емпатия не изчезва толкова бързо. 2. Шегите им често са „точно на ръба“ Dark empath много често използва хумор като инструмент. Например: казват нещо обидно  после добавят „шегувам се“ Ако реагираш, идва нещо като: „Еха, ти нямаш чувство за хумор.“ Това е начин да: - те тестват колко ще търпиш - те поставят в отбранителна позиция 3. Кара те да се съмняваш в собствените си чувства Това е близко до явлението Gaslighting. Пример: казват...

Искам да изям сърцето си В навечерието на рожденият ми ден Не мога да позная лицето си А сигурна съм, че очите ми гледат мен Ранява ме и най-малката несигурност Бях се научила да ги затварям във шише Отварях го и пиех в малки глътки Лъжейки себе си, че понасям живота добре И ето пиша празни редове Защото крия мънички желания Поне веднъж преди душата да умре Да ме посрещаха със пожелания И всяка година е разочарование А вече станах на 36 Дори майка ми не ще да ми донесе това "подеяние" Да присъства в деня, в който трябва да духна свещ...

Днес човек ме попита имам ли човек, за когото винаги ще се питам какво е могло да бъде. Замислих се. И си дадох сметка, че понякога е нужно да си напомням, че не всяко чувство е финално. Един ден харесваш някого, на следващия се чувстваш наранен от него, на третия се учиш да прощаваш. А после? После се учиш да пускаш и да продължаваш. Защото не си обвързан със собственото си мнение и не трябва да робуваш на първото си впечатление. Хората се променят. Това е напълно естествено. Представете си, че сте с приятел в морето. Качили сте се на сърф и заедно яхвате една вълна. Но физически е невъзможно да сте на едно и също място — единият винаги ще остане на върха ѝ по-дълго. Понякога сте само на секунди един от друг и успявате да я яздите, напасвайки се. Друг път единият се сгромолясва и започва да се дави, а другият го спасява. Но понякога, когато единият напусне върха на вълната, другият не иска да слезе с него. Не иска да спасява. Не иска да жертва себе си. Тогава е време за раздяла. Такив...

Понякога мечтала съм за вечен сън Звучи като спокойствие Но искам да открия своя мир Не пледирам за удоволствия Изморена съм и въздуха да дишам От очаквания и високи летви И изисквам както от мен изискват И съм тази, която тровят с клетви Неразбрана, мразена и глупава Понасям себе си едва във лоши дни Оставям на хората глупостта Да отеква в мен и да вреди...

Понякога контролирането на емоции изисква изключително много енергия.  Днес беше от дните, в които изхабих повече от колкото ми беше останала. Бях късна смяна на работа. Това беше добре, тъй като през ноща ставах 3 пъти и беше една от болезнените. Да кажем, че успях да се наспя, като в края на нощта, почти по светло заспах без болка.  Събудих се по-рано от очакваното, полежах но не ме свърташе. Станах, направих си кафе, пуснах компютъра и се потопих в музикалния свят. Работя по проект който включва 3 свързани с текст песни, които нямат нищо общо стилово.  Мога да нарека сутринта до преди да изляза кайнда ок.  Излязох на време за работа, даже си предвидих време за любимото капучино. Спирайки на паркинга и слизайки от колата откривам, че не съм си взела парите и документите. Добре, че не са ме спрели някъде... Решавам, че всичко ще е наред. Няма да мисля негативно, ще се справя с парите във виртуалната карта. Вземам си кафе и усещам как болката се връща. Правя си план ...

Разхождахме се цялата тайфа, както едно време, когато се събирахме всички деца от махалата. Много отдавна не се беше случвало да се улучим всички на едно място и то в родния ни град. От любопитство минахме по много от малките улички, които тотално бяха изменили начина по който изглеждат. Почти всяка сграда изглеждаше нова, а старите не успявахме да разпознаем.  Изкачихме се по малката улица, на която се помещаваше най-добре заредената арт книжарничка като бяхме малки. Нямаше и следа от подреденото уютно магазинче. Единственото непроменено бяха колоните в края на сградата. Колони сякаш построени преди векове, които никой не беше посмял да облече в модерни цветни изолации.   Забързах се към тях. Исках да се докосна до това минало, което не успях да разпозная толкова добре никъде другаде из цялата тая разходка. Приближих ъгъла на сградата и завих наляво. Шмугнах се между двете колони. Исках да си направя снимка за спомен. Обърнах се да кажа на останалите да ме щракнат, но за...

Има периоди, в които мозъкът ми се превръща в двигател без спирачки. Наричам ги дълбоко креативни фази. Тогава всяка свободна минута се превръща в суровина. Идеите не просто идват — те настояват. Нахлуват. Свързват се. Разклоняват се. Понякога са разпиляни, понякога наивни, понякога далеч от професионалното. Но са живи. Ако успея да ги задържа достатъчно дълго, се превръщат в пост, в демо, в песен. Ако не — остават като чернови на възможни светове. Хиперфокусът носи допамин. Носи усещане за смисъл. Носи онова вътрешно „ето това съм аз“. Проблемът не е в самия фокус. Проблемът е, че той често се появява в среда, която не позволява възстановяване. Работя на място, което на хартия изглежда стабилно. В реалността обаче липсват най-простите условия за нервна система, която иска да функционира добре — време за спиране. Два залепени почивни дни понякога са лукс. И тогава се получава нещо странно. Хиперфокусът започва да компенсира изтощението. Едно изчерпване се заменя с друго, но поне второт...

Вървя по кал Която помни Шепот от ручей Шепот от ручей Камъни голи Зъби в тъмнината Бясно куче Бясно куче Слизам бавно Надолу, надолу Наклонът ме дърпа Надолу надолу Още колко Ще бягам от него Остана далеко Но гледам надолу Заровен в калта Той спря да диша Живее в ума А аз още тичам

 Отдавна – може би не съвсем отдавна, но достатъчно, за да остави следа – осъзнах, че животът, изживян според очакванията на другите, постепенно ограбва собствената ми радост. Да се опитваш да бъдеш удобен, разбран, одобрен и необходим на всички е кауза без крайна точка. Колкото и усилия да вложиш, винаги ще остане някой разочарован.  Дълго време вярвах, че ако се старая достатъчно, ако съм достатъчно добра, достатъчно внимателна, достатъчно отзивчива, ще постигна онази невидима „перфектност“, която носи мир. Но перфектността не съществува, а в гоненето ѝ губиш себе си. Истината е проста и трудна едновременно: не можеш да бъдеш всичко за всички. Можеш да бъдеш само честна със себе си. И все пак, въпреки това осъзнаване, понякога усещам как се включва защитният ми механизъм. Започвам да се оправдавам. Обяснявам. Разяснявам. Опитвам се да защитя намеренията си, сякаш те трябва да бъдат доказани в съд. Не искам да бъда този човек – този, който се чувства длъжен да аргументира ...

 Телепортирах се на поляната около 15:30 часа. Преноса на материята, наречена "аз" ми коства цялата мисловна дейност и не успях да отворя портал обратно.  Открих майка ми, загледана в дърветата отсреща. Сякаш не й се тръгваше, но нямахме много време и трябваше да я измъкна от там. Обясни ми, че е обходила близките хълмове и няма нищо повече за откриване отвъд това място.  След кратко убеждение, стигнахме до консенсус, че нямаме много време и трябва да се махаме от там.  Поведох я през пътеката към езерото. Единствения бърз път към вкъщи. Водата беше придошла и наближавайки я, започнах да се чудя как да преминем. Бях забравила за пътеката, която се образува при прииждащата вода. Подводен път, криволичещ - достатъчно високо, за да не мокрим повече от коленете си. Бях на косъм да стъпя в плаващия пясък. Дори не мога да повярвам, че бях забравила за него. Но така ми действат порталите. Мисъл 0.  Отне ни около половин час, джапайки из криволичещата подводна пътека, з...

 Има бавни дни, има и много бавни дни. Също така има и изключително бързи нощи. Мотивацията ми да остана будна повече от колкото ми се искаше е музиката. За пореден път.  Вглъбих се в идея, да направя нещо, което не зная как да направя. Слушайки си някакви песни в спотифай ме удари внезапна муза. Хрумна ми, че искам да направя нещо което да звучи енда идея по разчупено. Сетих се за Sea in the sky. От там на някъде ме отведе мисълта към Sleep Token. Прехвърлих се мислено на старите Mallory Knox. Една идея по-късно слушах Sobmr. Мислите ми бяха тотално разпиляни и реших, че ще мъча ai-а да генереира шантав инструментал. Измислих супер абсурден промпт, който молеше интелекта да генерира прогресив метъл със синаметични моменти, като исках да се сменя темпото из цялата песен. Няколко момента по-късно ми хрумна, че drum&bass прогресивно би се вписало като идея. Накрая промпта беше толкова абсурден, че исках шантав микс от стилове между Prodigy и Nightwish.  Отне ми час борб...

Днес е един бавен и муден ден. Настроението ми е спящо - вървя с полуотворни очи и заспала душа.  Пия кафе с надеждата да почувствам глътка енергия в клетките си, но няма и следа от такава. Остават ми 6 минути почивка, след които трябва да се върна и да доизработя надницата си. 2 часа и половина, които ще ми се сторят цяла вечност. Стрелките на часовника сякаш вървят на зад. Живота липа навсякъде около мен, но не и в мен самата.  "Ще го избутам" - си казвам, и продължавам напред.  А след като се прибера ще прегърна половинката, ще се сгуша и ще спя. Каква представа само за 14ти Февруари...

 В прекрасна дупка на антисоциалност съм. Нямам желание да виждам, чувам и дори подминавам хора. Социалната батерия ми е изтощена до такова ниво, което не може да се зареди с обикновено зарядно.  Вчера предпочетох да гладувам цял ден, пред това да вляза в магазина за хляб. Не ми се контактуваше и с доставчици на храна. Предпочетох да изкусам половин буркан боб и да карам на това докато не се върне половинката. Едва се насилих да изляза до бокс да си взема пратка. Там поне няма човешки контакт, та някак си се самонавих.  Днес трябва да счупя 3 седмичната антисоциална практика, да не излизам в нито един от почивните ми дни. На рожден ден съм.  Забелязвам, че след период на хипер социализиране - какъвто се случи през декември, в който месец не заставах и ден у нас - следват такива периоди на изолация, в които не искам да ида и да правя нищо сама. Ако съм с половинката - няма проблем - той ще поеме приказките, ако се наложат такива.  Креативноста ми се отпуши на няк...

They painted gold on the ceiling Called it heaven, sold it well Taught me how to smile while kneeling Told me this is how you build yourself Every promise dressed in velvet Every warning dressed as care “If you give us all your daylight You’ll be breathing better air” But the air was getting thinner And the lights were burning cold I was trading pieces of me For a story I was told You said the monsters weren’t real Just shadows in my head So I learned to shake their hands And sleep beside my dread I don’t thrive — I endure I wear the crown of something pure But it’s made of borrowed light And sleepless nights I don’t shine — I survive Three long years just staying alive If this is heaven, let me burn I learned to live in hell They built a garden out of ashes Called it growth and called it grace Said the bruises on my spirit Were just passion on my face Every ladder made of silence Every step a quiet scream “Give a little more of yourself”  Till there’s n...

The pavement is waiting It has nothing better to do If you take the elevator To go up, you should know You'll see the grid like a map When you get to the top floor Don't look down if you can't land The wind here shouldn't be ignored It's easy to dream when you have the support But sooner or later, you will be alone If you try to fly too high The pavement is waiting Some day you'll get tired, and you will fall If you try to fly too high The pavement is waiting The gravity never takes a day off You feel like a feather Rest your body and let the wind Take you wherever you wish Where you have never been It's easy to dream when you have the support But sooner or later, you will be alone If you try to fly too high The pavement is waiting Some day you'll get tired, and you'll fall If you try to fly too high The pavement is waiting The gravity never takes a day off Don't try to fly too high  Don't end your life with lies  The gravity never takes a da...

There is a world waiting in the dark A ray of sunshine I cannot afford A part of the stone had broken apart Tell me when it stops Wave after wave after wave after wave I have the need to feel safe Wave after wave after wave after wave I am too tired of being brave Holding my breath in my lungs Wondering when they'll give up The wind had given me a hug I'm on the edge, when it stops Wave after wave after wave after wave I have the need to feel safe Wave after wave after wave after wave I am too tired of being brave Ah Ah Wave after wave after wave after wave I have the need to feel safe Wave after wave after wave after wave I am too tired of being brave

Keep the winter in Don't touch the surfes you'll get stuck The ice is warmer sometimes If you understand that you've got luck It's hard to move It's hard to let go How does one recover from this How do we ever move on   Your breath turns into white Hands stay locked You're slowly losing your mind Your path seemed blocked How does one recover from this It's hard to move It's hard to let go How does one recover from this How do we ever move on https://www.producer.ai/song/1ba0f1f4-86f1-44d5-bd35-f62a56759937

The sky is the color of a wet sidewalk Should I take the responsibility Probably that's why I hate to talk When I say it out loud, it turns out to be my fault Should I just stay hidden in my golden house Where the heavy weight of the blanket is easier to bear I made peace with myself, and I don't mind To be the one who says it, to be the one who cares I made a pact with my brain, and I am okay To let you all break me, I can do the repairs You fucked up again, you spilled the tea Where we never should've interfered I'll make it alright, I'll take the blame I'm used to playing the weird I lower my voice, I soften the edge I carry the weight so you don’t have to feel You can stay hidden in your golden house Where the heavy weight of your blanket is easier to bear I made peace with myself, and I don't mind To be the one who says it, to be the one who cares I made a pact with my brain, and I am okay To let you all break me, I can do the repairs Maybe...

Понякога няма правилен начин за реакция. Всяка гледна точка е вярна за човека, който я носи. Моята борба често е тиха и вътрешна – борба със себе си и със система, която не работи, но се преструва, че работи. Свят, в който опитът да промениш нещо те прави неудобен, а не полезен. Вярвам в работещи системи. Наивна мечта за човек, израснал сред неработещи. И въпреки това не мога да спра да настоявам. Това настояване често се възприема като егоизъм – защото отказвам да мълча, защото защитавам мнение, защото понякога го правя шумно. Истината е, че тишината рядко променя нещо. Можеш да зададеш правилните въпроси спокойно, да посочваш проблеми отново и отново – и никой да не чуе. Промяната често идва в момент на яд, когато гласът се повиши и неудобството стане видимо. Не е красиво, но така работи системата. Често изчаквам. Гледам. Опитвам се да разбера колко от нас не са „ок“. И когато виждам, че не съм сама, искам да направя нещо – не за себе си, а за всички. Но вместо съюзници, често получа...

Стоя пред белия екран, а малката чертичка мига нагло. Сякаш ми казва - "какво го мислиш, сякаш ще пишеш нещо смислено?". Присмива се на нерешителността ми. Мислех да започна с това как светлината на декоративните крушки се процежда през дефектиралата 3д изпринтена ръка, служеща за шейдър. Как линиите сянка по тавана и стените разминават своята съразмерност и това ме бъгва.  След като тази мисъл отмина, мислех да пиша за това как се борим с миризма от котешка урина. Как една от котките ми направи беля и опика пакет с плочки и стената зад него, което доведе до голямо почистване и преместване преди час. Как разопаковането и изхвърлянето на кашоните от бъдещите ни плочки се оказа доста неприятна задача, както и преместването на всички 15 пакета на терасата. Как ензимния спрей може би има ефект, тъй като вече е по-поносим въздухът вкъщи.  Зяпайки в белия празен екран, през мисълта ми мина и тежината на телефонът ми, подпрян на малкия ми пръст. Замислих се как деформираме телата си...

I see you How hard you're trying every day I see you How you're faking your way I see you You fight with yourself to obey I see you How you're turning gray Don't try to make me believe you  'Cause I can see right through you The mask is slipping away Don't try to lie 'bout the view I've been there, I can see too You don't have to carry this weight I know the silence feels safer to keep Like if you speak, the wounds run too deep But every shadow gets lighter when shared I know you're scared of the truth You don’t have to pretend anymore Don't try to tell me you never cry on the floor Your lies won't fool my eyes I can see that you're slowly dying Don't try to make me believe you  Cuz I can see right through you The mask is slipping away Don't try to lie 'bout the view I've been there, I can see too You don't have to carry all this weight Just talk to me Let yourself breathe Trust in me I've been dying for years ...

Пльоснах се като жаба на леглото. Чувствах се премазана, сякаш цял ден бях орала. А всъщност денят не мина в тежък физически труд. Събудих се след 9:30, от съобщение в Месинджър. Половинката ме питаше дали съм се наспала. Е, явно бях се наспала. Станах, направих кафе, докопах някакви бисквити, оставих и двете неща на бюрото, пуснах компютъра и знаех, че денят ще е креативен. Имах да запиша и доизгладя песен, която записах за клиент. 3 бисквити, половин чаша кафе и 10 минутен сутрешен монолог за да събудя гласа си бяха що годе достатъчни като разгрявка. Спрях колоните, затворих вратата, за да не се чуват мяукащи създания и включих микрофона. Вече беше станало към 11, когато успях да приключа записа. Микса обаче ми отне още час, като човек, който не е от най-способните. Към обяд успях да доизкусуря текстовия файл и изпратих записа на човека. Обаче нещо ме човъркаше да пиша още. Взех почивка за да обядвам. Около 2 беше станало, когато продусър ми изплю приемлив инструментал, върху който д...

Дълго поседях на стола пред компютъра. Цяла сутрин мъдря кое от разпилените блогове да отиде в този мой нов дневник. Потопих се в стари и нови мисли. Интересни думи излязоха оттам. Интересни поне за моята особа. От толкова седене ме заболя кръстът и реших да стана, за да напръскам мухъла в кухнята. От онези дни видях, че стената събира конденз, а по прозореца има гаден мухъл. Напръсках със Саво и оставих да постои. Ароматът се просмука през затворените врати и апартаментът стана трудно поносим. Отворих кухнята и хола да проветря. След около час пръскане и търкане свалих над 90% от ужаса. За мен това си е успех. Влагоабсорбаторът, който измъкнах снощи от шкафа, до сутринта беше пълен с вода. Чисто чудо е, че в кухнята не се образуват облаци и гръмотевични бури с дъжд при такива количества изпарена вода. Върнах се на компютъра. Днес не се насилвам да съм продуктивна и въпреки това успях да напиша цяла песен по запитване от Fiverr, както и още една — за мен си. Пях. Писах. Пях отново. Так...

I fade into the echoes of my fucked up mind I hide in the downgrade of my silly life I like the stillness of the air and time The air that's way too hard to breathe tonight I think way too much about the bright light I feel the pressure squeezing my bones, paradise I want to know how all this pain just came inside I choke on my own words. How am I still alive? Do you know how we're still alive After tonight,  I can swear I saw us flying Weren't we hit by a car? I know it felt like flying And now I'm lying Next to you on the ground I choke on my own blood, can't see any help in sight I hold your hand, trying to find a pulse, a life It's way too hard to move. Are we dying? I hear a voice screaming, maybe they're nearby I see your face is now turning blue, Oh my I don't want to lose you, not this way, not at this time Am I alone on this road in the cold tonight I swear I saw a light, bright light I can swear I saw us flying We got hit by a car I know it fel...

 Виждам те и не те познавам Зад това лице живее някой друг Усмивката ти може би мъничко ме заблуждава Гледам в огледалото здраво стиснала юмрук Сама съм се родила и сама аз зная ще умра Трупам белези един след друг, криейки ги в моята глава Маска с дъх на гнило нося през деня Дали ще мога да позная себе си накрая Мхм мм мм Кой си ти Кой си ти? Бягам, бягам, бягам и отново съм тук Залягам, бягам, крия се зад ядосан звук  Бягам, бягам, бягам и отново съм тук Не не те познавам - Кой си ти? Кой си ти? Кой си ти? Кой си ти? Кажи ми защо все избираш тишината Когато гърлото ти знае точните думи Все чакаш знак, разрешение, момента А после мразиш света, че не те чува Бягам, бягам, бягам и отново съм тук Залягам, бягам, крия се зад тъжния звук  Бягам, бягам, бягам и отново съм тук Не не те познавам - Кой си ти? Не те обвинявам, че си ранена Обвинявам те, че свикна с това И ако днес пак се скриеш зад мен Утре ще ме питаш: Кой си ти?

На плота имаше фин памук, педя дълъг, простиращ се между стойката с буркани за подправки и бурканче фъстъчено масло. Появил се бе последните 3-4 часа, докато гледаме Stranger things. Мога да се закълна, че преди това го нямаше, тъй като ползвах някои от подправките от стойката. Между двата предмета имаше тетрадка, в която записваме резултатите от дарц, а върху нея имуностимуланта ми. Усетих, че носа започва да ми се запушва и общото ми състояние да заприличва на нещо като старт на настинка. Затова реших, че е хубаво да се подкрепя в сезона на гриповете.  Понечих да взема блистера с хапчета, но когато ръката ми усети съпротива и оплитане в гъстата паяжина се стреснах. Имам остатъчна фобия от осмокраки, останала от детските години. Не ги харесвам. След няколко вика към половинката, които не бяха чути, се въоръжих със смелост и лека по лека разделих предметите, така че да се разкъса плътния памук между тях. С два пръста, сякаш хващам чуплива бомба издърпах блистера и го обърнах за бър...

Завесите бяха спуснати. Стаята беше тъмна. Изключение правеше мъничката пролука жълта светлина, озаряваща стената срещу мен като продълговат лъч, на който ясно се виждаха прашинки, наподобяващи малки летящи снежинки. В съзнанието ми успяваха да преминават мисли на самосъжаление. Съжалявах себе си и избора на питие снощи. Пулсът ми се усещаше в главата по-силно, отколкото в гърдите, макар че имах известно усещане, че иска да ме разкъса и да поеме пътя си извън тялото ми. Устните ми бяха залепени една за друга, а в устата си усещах вкус на сутрешна кръв. В този момент тялото ми плачеше за вода, а мозъкът ми отказваше да задвижи адекватно крайниците ми. Жалко описание на жалката картинка, която се оказах тази сутрин. Не отне повече от 30 минути разсъждение над това, колко неадекватен спесимен съм. Осъзнавайки, че съжалението няма да доведе до подобрение, успях да раздвижа измъчените си клетки и да се изправя. Камъкът, който пулсираше в главата ми в легнало положение, сякаш притисна боле...

 Понякога, когато хората около теб не се чувстват ок, смятам това за нещо по моя вина. Самообвинявам се, че не съм способна да им помогна. Само, че това е изключително егоистично от моя страна. Смятам, че мога да манипулирам умовете им, за да могат те да се чувстват по-добре и когато не успея се чувствам виновна, защото не съм успяла да им предам моята идея за това как трябва да се чувстват, за да аз да се чувствам по-добре около тях.  Това обаче не е валидно. Не съм длъжна да успея да ги накарам да мислят по друг начин, даже напротив длъжна съм да приема състоянието им и да оставя място, в което те да имат време за собствените си мисли. Време да преборят собствените си битки. Не мога да въздействам на всеки, защото нещо не ми допада или ми разваля вайба.  Същото е като както осъзнавам собствените си грешки, настроения и избори и трябва сама да реша кое как да се случи.  Това, че имам висока емоционална интелигентност не помага пряко. Разбирам как се чувс...