От дневника: 02.05.2026

Все си повтарям, че имам време. И ей го на живота се изтърколи. А така и не се научавам да живея сега. Нито пък се научавам да приемам нещата такива каквито са. Забранявам си да си правя планове. Винаги съм разочарована накрая. 

Вчера ми се провалиха плановете за този месец, поради невъзможност на приятелка да посети концерт с мен. Разочаровах се, но не се сърдя - обстоятелствата са не зависещи от нас. 

Днес ми се провалиха плановете за другия месец. Друга приятелка няма да има възможност за друг концерт. Изумила и си букнала почивка в тоя период. И това беше разочароващо. Отново не мога да се сърдя. Може би ако бях повече в настоящето и се виждахме по-често нямаше да забрави...

И все пак се чувствам като призрак, за който не се сещат хората. Нищо важно и никой, за който да правят всичко възможно... И защо пък да го правят. Те нещата са двупосочни. Аз не правя нищо, защо другите да правят. Превръщам се в призрак от миналото на хората. 

Дали ще се оставя да бъда призрак. Дали ще се събудя и ще заживеят в настоящето. Мечтая за по-лесен и спокоен живот. Такъв , в който ще имам време за приятели. Но за сега нямам. За сега имам време за оправдания. Дори и за сън нямам време. Вече е почти 12 а аз трябва да стана най-късно в 7 за работа. 7 часа не са ми достатъчни. Психически вече съм гръмпи за утре. Как хората успяват да са позитивни, когато животът е толкова разочароващ? Дали всички хора са маскирани добре. Как?

Април беше месеца на болката и болестите. Дано май е по-добър.