От дневника: 09.04.2026

 Пътеките, които избирам, не са просто права линия. В повечето случаи дори не са най-светлите. Къде е чарът на това да виждаш крайната цел? 
Има нещо магично в това да си постоянно изгубен. В постоянно търсене на причина да продължаваш да правиш, това което правиш. Инак не е ли твърде скучно. Хващаш една права линия, вървиш към края й и какво? Стигаш до края? А после? Хващаш нова права пътека и повтаряш това до живот?  Не мога да си го представя. 
Смятам, че единственото нещо което хваща интереса ми и успявам да не изоставя са комплексните, непредвидими неща. Дори с хората постъпвам по същия начин. Успявам ли да разбера някой, той става скучен и безинтересен. 
Мога да дам и сравнение с музиката - ако е просто една права семпла мелодия омръзва след 3-то повторение. Мелодията трябва да се смени и разчупи, за да се запиташ какво следва. Обичам да създавам музиката си, по начина, по който избирам пътеките си. Мрачна. 

До кога ли ще имам силите да вървя обаче. Толкова често съм изтощена от всичко. В момента съм хванала нещата в ръце и успешно създавам позитивни навици. Макар, че осъзнавам, че всичко ще бъде наред ако му позволя, винаги в края на мозъчето ми стои онази мисъл - "всичко е преходно". Знам, че няма да допусна да се върна в най-мрачните си години. И все пак ехтят безспирно, раздирайки всеки повод за щастие, до който се докопам. Това най-вероятно е страхът да не загубя всичко до което успях да стигна по мрачните и криви пътеки. И смятам, че е нормално. 

Поводите ми за притеснения са породени само и единствено от моята глава. Осъзнаването на това променя всичко около мен. Дори нямам представа на къде водя с тези мои думи. Може би отново просто изливам поток от некоординирани мисли.