Дневник на един добре прикрит вътрешен хаос

 Пътеките, които избирам, не са просто права линия. В повечето случаи дори не са най-светлите. Къде е чарът на това да виждаш крайната цел?  Има нещо магично в това да си постоянно изгубен. В постоянно търсене на причина да продължаваш да правиш, това което правиш. Инак не е ли твърде скучно. Хващаш една права линия, вървиш към края й и какво? Стигаш до края? А после? Хващаш нова права пътека и повтаряш това до живот?  Не мога да си го представя.  Смятам, че единственото нещо което хваща интереса ми и успявам да не изоставя са комплексните, непредвидими неща. Дори с хората постъпвам по същия начин. Успявам ли да разбера някой, той става скучен и безинтересен.  Мога да дам и сравнение с музиката - ако е просто една права семпла мелодия омръзва след 3-то повторение. Мелодията трябва да се смени и разчупи, за да се запиташ какво следва. Обичам да създавам музиката си, по начина, по който избирам пътеките си. Мрачна.  До кога ли ще имам силите да вървя обаче. Т...

 Агресията поражда агресия. Гневът поражда гняв. Чувствата пораждат чувства.  В един свят на постоянно бързане, тотално сме се самозабравили. Всички сме толкова вглъбени в себе си и собствените си неволи, че всичко около нас губи значение, докато не попречи на нашето "лесно" съществуване. Вместо да се опитваме да видим проблема в дълбочина, хващаме първия "виновен" и изкарваме "настроението" си върху него. Без абсолютно никакво значение за нас, какво може да последва за човека срещу нас. А когато човека срещу нас изрази мнение или намери оправдание за действията си, дори не ни се слуша. Защото нашите мъки и неволи са по-важни. Така работят хората и е тъжно. Приемаме всичко твърде лично, а е нужна една крачка пред носовете ни, за да видим. Но понякога е по-лесно да не виждаме. А още по-тъжното е, че хора като мен се хващат на хорото от гняв, поради чувството за правда. А тя правдата я няма. Не съществува. Което е правилно и морално за мен, не е правилно за ...