От денвника: 04.03.26

 Агресията поражда агресия. Гневът поражда гняв. Чувствата пораждат чувства. 
В един свят на постоянно бързане, тотално сме се самозабравили. Всички сме толкова вглъбени в себе си и собствените си неволи, че всичко около нас губи значение, докато не попречи на нашето "лесно" съществуване. Вместо да се опитваме да видим проблема в дълбочина, хващаме първия "виновен" и изкарваме "настроението" си върху него. Без абсолютно никакво значение за нас, какво може да последва за човека срещу нас. А когато човека срещу нас изрази мнение или намери оправдание за действията си, дори не ни се слуша. Защото нашите мъки и неволи са по-важни. Така работят хората и е тъжно. Приемаме всичко твърде лично, а е нужна една крачка пред носовете ни, за да видим. Но понякога е по-лесно да не виждаме. А още по-тъжното е, че хора като мен се хващат на хорото от гняв, поради чувството за правда. А тя правдата я няма. Не съществува. Което е правилно и морално за мен, не е правилно за човека от среща. Той вижда светът от много по-различна гледна точка. И тук идва идеята за толерантност. Прагът на толерантността обаче е различен при всеки и тези с най-ниския биват наричани егоисти. И все пак трябва да има някаква универсализация (тази дума май си я измислям), за това кое е морално, правилно, допустимо и кое не. Но кой поставя тази граница? И как да избегнем гневът породен от различието в гледните точки за правдата? 

Коментари

Публикуване на коментар

Популярни публикации от този блог

Безсилна

Безсилна В мъничка претрупана стая стоя Изморена От заплетени мисли, пълна глава Не искам Нищо кой знай какво от света Просто Безкрайният шум да е тишина
Прочетете още

3. Едно разсъждение без смисъл

Понякога няма правилен начин за реакция. Всяка гледна точка е вярна за човека, който я носи. Моята борба често е тиха и вътрешна – борба със себе си и със система, която не работи, но се преструва, че работи. Свят, в който опитът да промениш нещо те прави неудобен, а не полезен. Вярвам в работещи системи. Наивна мечта за човек, израснал сред неработещи. И въпреки това не мога да спра да настоявам. Това настояване често се възприема като егоизъм – защото отказвам да мълча, защото защитавам мнение, защото понякога го правя шумно. Истината е, че тишината рядко променя нещо. Можеш да зададеш правилните въпроси спокойно, да посочваш проблеми отново и отново – и никой да не чуе. Промяната често идва в момент на яд, когато гласът се повиши и неудобството стане видимо. Не е красиво, но така работи системата. Често изчаквам. Гледам. Опитвам се да разбера колко от нас не са „ок“. И когато виждам, че не съм сама, искам да направя нещо – не за себе си, а за всички. Но вместо съюзници, често получа...
Прочетете още

Рожден ден

Искам да изям сърцето си В навечерието на рожденият ми ден Не мога да позная лицето си А сигурна съм, че очите ми гледат мен Ранява ме и най-малката несигурност Бях се научила да ги затварям във шише Отварях го и пиех в малки глътки Лъжейки себе си, че понасям живота добре И ето пиша празни редове Защото крия мънички желания Поне веднъж преди душата да умре Да ме посрещаха със пожелания И всяка година е разочарование А вече станах на 36 Дори майка ми не ще да ми донесе това "подеяние" Да присъства в деня, в който трябва да духна свещ...
Прочетете още