Дневник на един добре прикрит вътрешен хаос

 Преоткривам промяната в настроенията си всеки ден и всяка минута. А колкото повече време живея със себе си, толкова повече от тях виждам и съзнавам.  Утре е денят, в който стават 2 години от както решихме с моя човек, че ще сме хората един за друг. И утре е денят, в който официално ще обявим, че си обещаваме да пазим един друг за много по-дълго време. Решихме да се сгодим, сякаш на шега. А с всеки ден премисляйки това ни решение, ставам все по-щастлива от решението да пристъпим една крачка напред. Сякаш пречупвам развитието в застой и живота продължава. Сякаш вечно затворени врати се отварят и сме готови да погледнем към светлина.  20 години живея в своят собствен мрак и светлината звучи облекчаващо. Смятам, че съм готова да сменя мрак и отчаяни опити за вдишване за светлина и свеж въздух. Мисълта, че има човек когото обожавам и той е склонен да си прекара живота с мен е доста позитивна. И макар поквареният ми мозък да се опитва всякак да всява съмнение в с...

 Кипя. Вълни от енергия заливат мозъчните ми клетки и карат стоенето на място да се усеща като нещо неособено естествено. Който ме познава добре, знае, че въпреки активните ми изблици за движение понякога, обикновено след работен ден просто се прибирам и изключвам тялото си. Лягам с телефон или книга в ръка и просто заспивам духом. Не искам да се занимавам с никого и с нищо и всяка малка, изникваща задачка ми докарва невероятно раздразнение. Вчера, след интензивен работен ден, реших да изляза с приятелка. Вечеряхме и след това успях да накарам тайфата да се приберем пеша. Откривам изключително удоволствие в нощното ходене пеша през този сезон. Има нещо, което ми носи спокойствие на ума в този тип разходки. Опитвам се да разбера каква е причината за тези ми внезапни изблици на енергия и настроение, различно от раздразнение и тъга. Тъгата си е там — заради постоянното оувъртинкване за неща, над които нямам контрол. И все пак не успява да надделее над поривите ми за добро вътрешно ...

Едва сега започвам да разбирам. Имам нужда от хора в живота си, с които да анализирам ситуации. Оказва се, че нуждата ми от социални контакти си проличава в моментите, в които не мога да застана на едно място. Наричам това вид хиперактивност. Последните дни имам неописуемо желание да се движа. Два почивни дни прекарах в ходене пеша до центъра и обратно, в дъжд и студ. Едната вечер имах супер странни сънища, в които не спирах да тичам, опитвайки се да избегна констатации, които мозъкът ми се опитваше да направи. Изглежда, че физическата ми активност се повишава, когато изпитвам някакъв тип притеснение. Обърканите ми мисли водят до желание да изтощя тялото си, а то сякаш генерира все повече енергия. Няколко разговора по-късно, с мнения, валидирани от хора, които смятам за бестита, схващам, че отклонението в мислите ми е невалидно — самообвинение, породено от оувъртинк. Оувъртинк, породен от страх да не изгубя това, което има истинско значение за мен. Свързвам създаването на нови прият...

 Понякога не е нужно да има тригер, за да мозъкът ти да се опита да те предаде с генериране на малко повече ендорфин.  Винаги съм смятала, че лесно боря зависимости. Понякога с малко повече напън и алкохол, понякога с типичното откъсване от реалността.  Този път обаче откъсването от реалността за един съвсем кратък миг ми изигра лоша шега и организмът ми търси ендорфин в очите на хора, вместо в собственото ми аз. Нещо изключително неприсъщо за интровертната ми личност. Изключително глупав Краш в системата, който се опитва да взема съня ми.  Тази нощ тичах. Сънят беше изключително реалистичен, породен от съмнения в собствената ми преценка и филмиране от книга, която чета. Фантастична нотка примесена с реалност, която отричам.  Имах нужда да изляза от себе си и за това направих една разходка със слушалки в ушите. Не искам да слушам мислите си.  Бягам от идеята, че се превръщам в човек, търсещ социален контакт. Знам, че е момент на слабост, а не същно...

Когато въздухът изстине  И всяка крачка е последна Когато вятърът подмине Дума празна, и поредна Когато празно е отвътре  Когато пара от мечтите Издигне се из въздухът издишан Знаем ли кои сме ний самите 

 Демокрацията е като градина. Ако не я поддържаш – обраства с бурени. Така е навсякъде: в политиката, на работа, в приятелствата, в собствения ни вътрешен свят. А най-бързо умира градината на уморения човек — този, който се прибира, налива си едно за отпускане, пуска телевизора да шуми на заден фон и се вторачва в една точка, просто за да заглуши деня. Но когато притъпиш сетивата, притъпяваш и силата да се бориш. Оставяш градината си без пазач. А там, където човекът спира да мисли, да пита и да усеща — бурените растат най-бързо.

  Вървя аз бавно през моята си буря, Момент преди да се удавя — шепа смях ме хваща за ръката. Една малка светулка в тъмното, която не спира бурята, но ми връща дъха.

Имам 3 етапа  Малки, средни и големи Всеки се опитва да ме прецака Събуждайки в ума ми несъществуващи проблеми Дано един ден да преобуча Счупената си система И да се науча Че няма реални проблеми

 Застанала съм в средата на стаята като генерал на бойното поле и крещя по шест броя котки — армията на хаоса. Преди пет минути се случи инцидентът, известен вече като "Катастрофата със свещника". Сега тичам с разперен крак като учителка по карате и соча с пръст: – Тук може! Там не може! И определено не върху тоя рафт, където седеше покойният свещник! Шест чифта очи ме гледат. Празни. Без грам разкаяние. Все едно съм им спряла анимацията. И тогава, от сенките, се изправя Пешо – най-умният от всички (което не е комплимент, просто е този, който не ближе контактите). Изтяга се, прозява се театрално, хвърля ми поглед от типа „жената пак е в епизод“ и гордо напуска стаята. Ясното послание: „Свещници идват и си отиват, мадам. Аз съм вечен.“ Стоя си насред бойното поле, дишам тежко и осъзнавам... може би не е котешки бунт. Може би е просто ПМС в комбинация с гравитацията и лоша координация на шест пухкави задника.

Шумът е тишина, а тишината шум Светът е поръсен със захар локум Потъваш в сън далеч от съня Носиш се празен в тъмна игра Ръченица играят на такта на валс Всеки успех е малък провал Изгубен в намирането на твоя дял Тази игра сякаш си я играл

По стъкълца невидими стъпвам боса Без усет как кръвта ми се разлива В танц невидим аз се нося Червеният цвят сякаш ми отива

 не те мразя, защото не мога да мразя но определено не харесвам твоята особа не бягам защото няма смисъл да бягам но няма смисъл и да говоря думите ми струват скъпо не виждам смисъл да ги хабя ти си глух, бих те нарекла и глупав мислиш че си нещо, но всъшност не си 

The quiet mind Dancing in the wind She is Only a child Forgotten how to dream Torn between The rain and the sun between the leaves and the mud of the rushing world she run and run and run and run And she's always way to close more to the torns than to the rose Chasing shadows that chasing her The fear in U shape, curled She’s runnin’ barefoot through the echoes of time, Every heartbeat’s a riddle, every step is a rhyme. Lightning in veins, but the thunder won’t speak, A screams buried deep where the memories leak. Eyes on the skyline, hands in the dirt, Tryna sew up the wounds, but she’s stitched to the hurt. Ghosts in the branches, whispers in rain, Tryna paint over scars, but they bleed through the frame. The quiet mind Dancing in the wind She is Only a child Forgotten how to dream She don’t chase dreams—dreams slip through her hands, Like sand in the hourglass, lost in the lands. She run and she run, but the road stays blurred, The fear in U shape—yeah, the past still lurks.