От дневника: 16. Кипя

 Кипя. Вълни от енергия заливат мозъчните ми клетки и карат стоенето на място да се усеща като нещо неособено естествено.

Който ме познава добре, знае, че въпреки активните ми изблици за движение понякога, обикновено след работен ден просто се прибирам и изключвам тялото си. Лягам с телефон или книга в ръка и просто заспивам духом. Не искам да се занимавам с никого и с нищо и всяка малка, изникваща задачка ми докарва невероятно раздразнение.

Вчера, след интензивен работен ден, реших да изляза с приятелка. Вечеряхме и след това успях да накарам тайфата да се приберем пеша. Откривам изключително удоволствие в нощното ходене пеша през този сезон. Има нещо, което ми носи спокойствие на ума в този тип разходки.

Опитвам се да разбера каква е причината за тези ми внезапни изблици на енергия и настроение, различно от раздразнение и тъга. Тъгата си е там — заради постоянното оувъртинкване за неща, над които нямам контрол. И все пак не успява да надделее над поривите ми за добро вътрешно усещане.

Понякога се страхувам, защото преди много време, когато за последно съм усещала такива енергийни и позитивни изблици, мозъкът ми ме подведе жестоко. Когато изглеждах като може би най-щастливия човек на света — докато бях с приятели и сред хора — точно тогава една малка, грешна мисъл ме отведе до най-тежките периоди в живота ми. Момент, в който опитах да приключа живот, който тогава смятах, че не мога да понасям повече.

Сега смятам, че имам контрол над себе си и собствените си емоции. И въпреки това понякога се хващам да премислям дали това е реалността, в която живея. Дали това е то.

Ще приключа това си разсъждение с факта, че енергията се засилва от позитивна мисъл. Мисълта, че човекът до мен върви с моето темпо. Мисълта, че правим още една крачка напред. Мисълта, че този път съм намерила правилната пътека, която няма да отъпквам сама. Ще газим заедно. И вярвам, че ще успеем. 🙂

Коментари

Публикуване на коментар

Популярни публикации от този блог

3. Едно разсъждение без смисъл

Понякога няма правилен начин за реакция. Всяка гледна точка е вярна за човека, който я носи. Моята борба често е тиха и вътрешна – борба със себе си и със система, която не работи, но се преструва, че работи. Свят, в който опитът да промениш нещо те прави неудобен, а не полезен. Вярвам в работещи системи. Наивна мечта за човек, израснал сред неработещи. И въпреки това не мога да спра да настоявам. Това настояване често се възприема като егоизъм – защото отказвам да мълча, защото защитавам мнение, защото понякога го правя шумно. Истината е, че тишината рядко променя нещо. Можеш да зададеш правилните въпроси спокойно, да посочваш проблеми отново и отново – и никой да не чуе. Промяната често идва в момент на яд, когато гласът се повиши и неудобството стане видимо. Не е красиво, но така работи системата. Често изчаквам. Гледам. Опитвам се да разбера колко от нас не са „ок“. И когато виждам, че не съм сама, искам да направя нещо – не за себе си, а за всички. Но вместо съюзници, често получа...
Прочетете още

От дневника: 31.01.2026

Стоя пред белия екран, а малката чертичка мига нагло. Сякаш ми казва - "какво го мислиш, сякаш ще пишеш нещо смислено?". Присмива се на нерешителността ми. Мислех да започна с това как светлината на декоративните крушки се процежда през дефектиралата 3д изпринтена ръка, служеща за шейдър. Как линиите сянка по тавана и стените разминават своята съразмерност и това ме бъгва.  След като тази мисъл отмина, мислех да пиша за това как се борим с миризма от котешка урина. Как една от котките ми направи беля и опика пакет с плочки и стената зад него, което доведе до голямо почистване и преместване преди час. Как разопаковането и изхвърлянето на кашоните от бъдещите ни плочки се оказа доста неприятна задача, както и преместването на всички 15 пакета на терасата. Как ензимния спрей може би има ефект, тъй като вече е по-поносим въздухът вкъщи.  Зяпайки в белия празен екран, през мисълта ми мина и тежината на телефонът ми, подпрян на малкия ми пръст. Замислих се как деформираме телата си...
Прочетете още

2. Паяжина

На плота имаше фин памук, педя дълъг, простиращ се между стойката с буркани за подправки и бурканче фъстъчено масло. Появил се бе последните 3-4 часа, докато гледаме Stranger things. Мога да се закълна, че преди това го нямаше, тъй като ползвах някои от подправките от стойката. Между двата предмета имаше тетрадка, в която записваме резултатите от дарц, а върху нея имуностимуланта ми. Усетих, че носа започва да ми се запушва и общото ми състояние да заприличва на нещо като старт на настинка. Затова реших, че е хубаво да се подкрепя в сезона на гриповете.  Понечих да взема блистера с хапчета, но когато ръката ми усети съпротива и оплитане в гъстата паяжина се стреснах. Имам остатъчна фобия от осмокраки, останала от детските години. Не ги харесвам. След няколко вика към половинката, които не бяха чути, се въоръжих със смелост и лека по лека разделих предметите, така че да се разкъса плътния памук между тях. С два пръста, сякаш хващам чуплива бомба издърпах блистера и го обърнах за бър...
Прочетете още