из дневника: 07.05.26

От много време осъзнавам, че изпитвам гняв към родителите си. Особено към единия. 

Изпитването на гняв и обвиняването обаче, не помагат на никого. А емоционалната интелигентност предполага разбирането и овладяването на тези чувства. В опита да овладея това как се чувствам при всяко разочарование ми носи повече утъпкване на вътрешните фрустрации и натрупване с времето на повече гняв. Изключително неправилна реакция от моя страна. 

Отне ми много време, но започвам да осъзнавам, че обвиненията към родителите ми не водят до подобряване на това как се чувствам. Напротив. Приемане на тях такива каквито са - това носи леко успокоение на вътрешното ми аз. 

С годините осъзнах едно - не мога да се сърдя и да обвинявам тях за всичко. Трябва да приема обстоятелствата и да потърся "the safe space" другаде. Затова е важно, човека, който избирам за спътник в живота да ми осигури това, което не съм имала докато подраствам. Смятам, че всички търсим спокойствие и надеждност. Търсим чувството да бъдем чути и разбрани. Нещо, което масово милениалите не са получили от родителските си тела. Важно е да разберем, че те не правят нещата както ги правят, за да ни навредят. Те просто така са научени от поколенията преди тях, и не осъзнават, как някои действия оставят дълбок отпечатък и нас. Но ние като вече пораснали деца на прехода, на кризите, на промяната - трябва да приемем, че света не се върти около нас и трябва да се научим да приемаме хората такива каквито са. Ние не искаме да се променяме, защо очакваме другите да се променят заради нас?