От дневника: 02.03.2026

Понякога контролирането на емоции изисква изключително много енергия. 

Днес беше от дните, в които изхабих повече от колкото ми беше останала.

Бях късна смяна на работа. Това беше добре, тъй като през ноща ставах 3 пъти и беше една от болезнените. Да кажем, че успях да се наспя, като в края на нощта, почти по светло заспах без болка. 

Събудих се по-рано от очакваното, полежах но не ме свърташе. Станах, направих си кафе, пуснах компютъра и се потопих в музикалния свят. Работя по проект който включва 3 свързани с текст песни, които нямат нищо общо стилово. 

Мога да нарека сутринта до преди да изляза кайнда ок. 

Излязох на време за работа, даже си предвидих време за любимото капучино. Спирайки на паркинга и слизайки от колата откривам, че не съм си взела парите и документите. Добре, че не са ме спрели някъде...

Решавам, че всичко ще е наред. Няма да мисля негативно, ще се справя с парите във виртуалната карта.

Вземам си кафе и усещам как болката се връща. Правя си план как като се кача на работа ще изпия болкоуспокояващи.

Дрънци. И тях съм забравила. Стискам зъби и си казвам, че ще се справя и преди съм карала дни без хапчета. Няма гадене и решавам, че болката ще е от поносимите. Половин час по-късно мисловната ми дейност не е там. Болката размътва мозъка ми. Искам да измрънкам на някой и да си ходя вкъщи, но съм адулт така че не може...
Задачите се трупат, а гледам как колегите ми оставят работата в "женския сектор" на жените, докато се водят за ръчичка и си приказват сладко." Ей да бях мъж " беше първата ми мисъл, втората включваше убийство от злобарщина. 

Опитвам се да сдържам такива гневни пориви - работата не е много, просто е трудно да се движа. Колежката ми се появява и ми помага. Оцелявам. Липсва ми другата колежка, която носи позитивизъм с всяка дума. Заобиколена съм от негативни намръщени хора.

Още не съм завършила прибирането на остатъчната стока и вече имам нова задача, която всъщност е стара и разбира се аз знам какво да правя, а другите са бебета маймунки. 

Не се напрягам, вървя бавно криейки, че днес съм инвалид. Опитвам се да не натоварвам останалите, моля ги за помощ само с неща, които няма да успея да направя сама. Явно и това е много.

Хванах бестито да помага. Имаше тежко за носене. Показах му разпечатани файлове и мейли по които трябваше да работим. Не бяха много и не бяха сложни. Дори не си спомням кое направихме и до къде стигнахме, но ми дойде време за обяд. Нямах търпение да седна, болката вече не беше ок, мислех да ям и като се върна да търся обезболяващи от колегите. 

Ядох. В такива моменти всяка хапка е трудна за преглъщане. Кръвоизливите също са страшни и добавих десерт - усетих спешна нужда от захар. Връщайки се към работното място усетих лек спад в болката и реших, че ще мъча мъката без обезболяващи. Вече можех да дишам. 

Почивката беше прекъсната от заядливото бести щото съм бюро справки и нямам право да не знам точно кое къде трябва да отиде, въпреки че мейлите бяха пред него. Уморих се да го водя за ръка... Мен кой ще ме води? Ок. Старая се да съм дзен. 

Досадно е. От известно време се опитвам да съм разбрана, да не се заяждам много и да помагам където с каквото мога. С всеки изминал ден ставам все по-досадна за останалите, защото видиш ли понякога изисквам от тях да си вършат работата. Менталното ми здраве се изпарява с всеки изминал ден в тази фирма. Когато имаш някой за опора и някой който разбира проблимите ти там и разбира теб е поносимо. Но вече нямам никой.

Разревах се докато троших пано. За щастие никой не видя. Мисля, че болката, хормоните и яда за това ще, че се чувствам сам сама в ада си казаха думата. 

 Връщам се в начална позиция. 

Сама съм в ада. Водя невидима борба с администрация, бюрокрация и измислени проблеми. Хората, на които някога можех да разчитам се изпаряват с всяка изминала секунда. Изморих се. Имам нужда от помощ. Помощ няма. Ебаси токсичността.