От дневника: Умора

Има периоди, в които мозъкът ми се превръща в двигател без спирачки.

Наричам ги дълбоко креативни фази.

Тогава всяка свободна минута се превръща в суровина.

Идеите не просто идват — те настояват.

Нахлуват. Свързват се. Разклоняват се.

Понякога са разпиляни, понякога наивни, понякога далеч от професионалното.

Но са живи.

Ако успея да ги задържа достатъчно дълго, се превръщат в пост, в демо, в песен.

Ако не — остават като чернови на възможни светове.

Хиперфокусът носи допамин.

Носи усещане за смисъл.

Носи онова вътрешно „ето това съм аз“.

Проблемът не е в самия фокус.

Проблемът е, че той често се появява в среда, която не позволява възстановяване.

Работя на място, което на хартия изглежда стабилно.

В реалността обаче липсват най-простите условия за нервна система, която иска да функционира добре — време за спиране.

Два залепени почивни дни понякога са лукс.

И тогава се получава нещо странно.

Хиперфокусът започва да компенсира изтощението.

Едно изчерпване се заменя с друго, но поне второто има вкус на смисъл.

В такива периоди се затварям в малък, светъл балон.

Проектът става център.

Домът, приятелите, половинката — периферия.

Не защото не са важни.

А защото енергията ми се движи като прожектор — и той може да осветява само едно място наведнъж.

През останалото време се опитвам да изглеждам събрана.

Да не изглеждам отнесена.

Да бъда „нормално функционираща“.

Истината е, че понякога просто замествам една форма на умора с друга.

Въображаемият ми терапевт ми каза:

 - адаптивните хора често пренебрегват собственото си изтощение, защото „се справят“.

Но това не означава, че не плащат цената.

Мисля, че това е най-честното описание на състоянието ми.