Кратки истории: Светлината (Бърза ченова)

Разхождахме се цялата тайфа, както едно време, когато се събирахме всички деца от махалата. Много отдавна не се беше случвало да се улучим всички на едно място и то в родния ни град. От любопитство минахме по много от малките улички, които тотално бяха изменили начина по който изглеждат. Почти всяка сграда изглеждаше нова, а старите не успявахме да разпознаем.

 Изкачихме се по малката улица, на която се помещаваше най-добре заредената арт книжарничка като бяхме малки. Нямаше и следа от подреденото уютно магазинче. Единственото непроменено бяха колоните в края на сградата. Колони сякаш построени преди векове, които никой не беше посмял да облече в модерни цветни изолации. 

 Забързах се към тях. Исках да се докосна до това минало, което не успях да разпозная толкова добре никъде другаде из цялата тая разходка. Приближих ъгъла на сградата и завих наляво. Шмугнах се между двете колони. Исках да си направя снимка за спомен. Обърнах се да кажа на останалите да ме щракнат, но за моя почуда тях ги нямаше

 Огледах се наоколо и осъзнах, че въздуха беше променил цветовете си. Беше мрачно, но не нощ. Сякаш докато мигна беше станало слънчево затъмнение.

 Изведнъж един по един, от нищото започнаха да изникват моите приятели. Чувството беше странно. Нямаше уплаха, нито капка адреналин. Сякаш знаех, че точно това трябва да очаквам.

 Лицата на тези хора бяха същите, но не ги усещах по същия начин. Беше като в сън. Знаех, че познавам тези хора, знаех за общото ни минало, но аурите ни бяха разминати - сякаш виждам някого, когото съм познавала някога.

 Разменихме си по няколко погледа. Разбрах, че и те усещат същото. Не след дълго отделихме няколко минути да огледаме наоколо, само за да установим, че обстановката съвсем не е позната.
А там от където идваме, няма нищо. Стоенето на едно място също не помагаше особено.

 Разбрахме да тръгнем напред и да проверим какво става. С бавна крачка поехме нагоре по тротоара като не спирахме да гледаме минаващите хора, а те не спираха да гледат нас. Сякаш знаеха, че не чужденци на непозната планета.

 Повървяхме известно време. Не говорехме един с друг. Бяхме съсредоточени в заобикалящата ни непозната среда. Не след дълго се натъкнахме на интересен феномен - басейн пълен с хора, естествено изглеждащи и радващи се на деня си. Местоположението на съоръжението обаче беше изключително неестествено. Целия комплекс беше разположен по продължение на отсрещния тротоар. Просто басейн с шезлонги и чадъри и хора - ей тъй изтипосан на тротоара. А хората там сякаш това е най-нормалното нещо.

 Подминавахме бавно, и оглеждайки причудливите новости ми направи впечатление нещо друго. На няколко входа към сградите имаше големи опашки. Извиваха се като змиорки дълги десетки метри. Но още по-страшно беше погледа на хората, които се редяха. Изглеждаха сякаш са хора, които напускат басейна и чакат своя ред за съблекалня. Доста от тях бяха с дъждобрани в ръцете си,  други носеха хавлии и сакове. Погледа в очите им обаче приличаше на страх. И това беше най-странната от всички други странности, на които попаднахме до момента.

 Не зная колко време беше минало от както крачехме в това затъмнение, в тази толкова странна местност, която трябваше да е добре познат район от детството, но за миг ми се стори че слънцето се опитва да пробие и да светне с цяла сила. Тогава сякаш всичко се срина.

 Към нас изтича непозната жена, хвана ме за ръка и изкрещя с пълен глас, че трябва да се скрием. Заедно с тези нейни думи чух упрек за това, че сме нови и че светлината ще ни убие.
 

Дъхат ми спря. Погледнах тайфата от познати лица зад мен и установих, че всички сме изкючително объркани. Обръщайки се напред долових околния хаос. Всички хора тичаха към сградите с пълна сила. Реших да повярвам не непознатата и се втурнаха към нея, давайки знак на моите познати да ме последват.

 Затичахме се и не след дълго стигнахме метално стълбище. Абсолютен шок беше колко познато беше това място. Шест метални стъпала в ръждиво зелен цвят. Разпадащ се парапет. Старото аптечно отделение, което сякаш не се беше променило грам. Всички пукнатини по мазилката бяха на мястото си, заедно с детинските драсканици около тях, които оставихме преди 20 години.
Нямах много време да мисля за това, но се запечата в ума ми. 

 Бяхме издърпани вътре. Сякаш всичко се случваше за секунди. Един от нас остана отвън.
 Денис беше на най-долното стъпало, когато вратата се затвори и жената, която ни помогна застана подпряна с цяло тяло, подпирайки я. Молеше ни да донесем мебели, за да затиснем вратата. Хората, с които пристигнах тук не спираха да повтарят и да крещят, че Денис е отвън. Искаха от нея та се помести и да отвори на познатия ни човек, останал отвън. Жената не отговори, беше ясно че е късно.

 През високите прозорци се виждаше ярка светлина, която обзе горната половина на помещението, в което се намирахме. Спасителката ни помоли да добутаме масивен скрин, спокойно стоящ допрян до стената зад нас. Втурнах се в опит да го поместя. Един от познатите ми се опитваше да помогне. Докато избутвахме скрина на тласъци, тъй като се оказа доста тежък, вратата се открехна в следствие на силен трясък и лъч светлина обходи диагонала на стаята. 

Бяхме на 3 крачки от вратата, когато още един удар направи нова пролука и през нея се подаде  щипка. Дори нямам правилните думи да го опиша. Приличаше на кафява щипка на рак, само че продълговата и изключително много напомняща на крак на хлебарка по продължението си. Размера беше колкото на много едър човек, определено неестествено за хлебарките които съм виждала. Това беше чудовище. Във въздуха се усещаше реализацията на случващото се - всички знаехме, че това нещо до преди минути беше един от нас.

 Непознатата жена се бореше да задържи вратата, а през пролуките от тласъците, светлината периодично падаше на крака на Мел. Спасителката погледна уплашено и посочи един парцал върху близкия стол. Хвърлихме й го и тя го наметна като наметало. Един миг по-късно вече беше извадила нож от джоба си и с ловко движение открехна вратата достатъчно, че да зърнем как го забива в огромната глава на богомолка.  Денис се свлече с хрущящ звук, жената затвори вратата плърно и посочи осветеният крак на Мел. Взе шише с червен етикет от етажерката в ъгъла и го подаде на Тони. Тони поля кракът на Мел с жълтеникавата течност без да се поколебае.

Настъпи неловка тишина. Имахме милион въпроси и в нито един от тях нямаше какпа логика.

 Може би бяха минали едва 10 минути от както бяхме вътре, а се усещаха като безкрайни часове. Оглеждаме мястото бавно и предпазлив. Цветовете в стаята започнаха плавно да се променят. Видяхме, че слънцето отново се скрива. 

 Металната врата се отвори и при нас влязоха трима непознати. Жената, която току що ни спаси живота започна да говори за портал. За нови "новаци". За опита да предотврати появата на чудовища. Уверяваше ги, че е изпуснала само един, но той е обезопасен. Това, което успях да разбера е, че това е неестествено. Ние сме нещо неестествено за тях. Че вековете спокойствие са преминали и трябва да се подготвят по-добре за новата реалност. Те искаха да се махнем от тук колкото и ние. Тогава схванах. Минали сме през портала и сме на място, на което невежеството ни, носи проблеми за тях. 

Това, което не схващах обаче е, че те знаят от къде идваме, защото не сме първите. Порталът обаче работи само в една посока. А ако има такъв за връщане, те все още не знаят къде е. 

Не мога да отрека че това беше едно от най-съкрушаващите за мозъка ми неща, но също така адреналинът беше притъпил разума ми. Чувствах се като на куест от някоя игра. Имах интересна и животоспасяваща цел. Да намеря портал към вкъщи. Хората с които дойдох не бяха с по-различно мнение от моето, но пък изглеждаха много по-уплашени. 

 Любопитството надделя изапочнахме да задаваме абсурдните си въпроси. Осъзнахме, че знанието е ключа към това ситуацията да не се повтаря. 
Историята на това място беше доста стара и като всяко старо и древни нещо съм убедена, че през годините е била изкривена до неузнаваемост. 

Всичко е започнало при сблъсък на планети в нашата Слънчева система. Сблъскат е отклонил голям камък, който е ударил нашата планета. Този камък не е бил голям и не е нанесъл значителни щети. След като двете планети се сблъскват една с друга, едната се поръсва на много части които остават прах в космоса. Другата бива изместена и се превръща във вечна сянка на нашата планета. Първите дни след сблъсъка, хората са били ужасени от планетата скрила слънцето. Сега я приемат за незаменимо богатство. 

Камъка, приземил се на територията ни е отворил кратер, с размерите на нашия град. Но не това бил проблема. При сблъсъка си със Земята, този камък се е пръснал, а от него е излетял фин златен прашец. Не е било възможно да се предотврати вдишването на прашеца, но реално не се видяли някакви негативни ефекти върху живите същества на планетата. Ветровете разнесли из цялата планета прашеца за по малко от година. Доста изследвания били направени, но негативен ефект не бил забелязан. Всичко, което човечеството е успяло да тества, е било тествано.
Стресиращо, но все пак всичко било наред след тези сблъсъци, до колкото това може да се нарече наред. Някои житни култури били изгубени с годините. Някои слънцелюбиви растения. Но това било всичко. Останалия живот се адаптирал.

Един ден, около поколение по-късно планетата се отместила за няколко секунди. Светлината от слънцето била заслепяваща. Хората обаче не успели да се насладят на феномена. Две секунди след като цялото ти тяло или глава бъде изложена на слънце, клетките ти прилагат странна мутация - метаморфоза в нещо, което човек до сега не бил виждал. Глава на богомолка, тяло на хлебарка с щипки в най-големия чифт пипала. Създание стоящо изправено като човек, ходещо като човек, но приличащо на гигантска буболечка. Всики, които били навън в този ден, в тези няколко секунди се превърнали в чудовища. Отнело няколко месеца да се изловят и избият всички превърнати. 1/6 от населението е потърпевшо според изследванията от тогава. 

След доста тестове и изследвания провеждани месеци след "хаоса" както го наричат тук, се установило, че пряката слънчева светлина активира мутация в организма на хората. 

Звучи до някъде логично и абсолютно абсурдно, но това вярват хората тук. А честно казано и аз, след видяното днес. 
Та отнело им е около 60 години да изработят прозорци, наметала и други предпазни средства - елексири и лекарства в случай, че бъдеш целунат от слънцето. 

Казват, че всичко това се е случило преди повече от 1500 години. А случай на хлебарка не са имали повече от 700 години, защото хората са обучени и се следи цикъла на планетата, която наричат "Дарк".

В началото светлината се е появявала веднъж годишно за по няколко секунди. С времето обаче осветения цикъл се увеличава. Страховете са, че ще става все по-дълъг и хората ще трябва да се научат да не излизат навън без протекция. На този етап цикълът на светлина е 10 минути и се проявява горе долу веднъж седмично. Това е поносимо за хората период. "Светлината винаги идва с предупреждение" - ни каза жената разказвайки как да се пазим. 

Сигурни сме, че е искрена в съветите си, защото кой би искал да види още буболечки.

От няколко месеца имат проблем с новаци. Първата вълна били двама човека, които се преобразили ден след като пристигнали тук. Били забелязани от местните, но никой не си направил труда да провери какви са тези странници и знаят ли къде се намират. Голям шок било за местните да видят на живо целунат от слънцето. След кратка суматоха и 10тина жертви - чудовищата били елиминирани. Две седмици по-късно 4 човека се появили на същото място. 

След инцидента от преди това, са основали организация, която да следи за странни незапознати хора. Новите били хванати веднага и препитани от къде идват. За нещастие, някой който никога не е виждал метаморфозата на целунатите от слънцето не вярва на тия неща лесно. Убедили се при следващото светване. Един от тях се превърнал. Убил втори и сега двамата им приятели вярват. Не само вярват,но и участват в организацията по убеждаване.

След няколко страшни инцидента, вече направили патрул. При всяко очакване на "светване" се обикаля портала и се следи дали ще влязат хора. Ние сме влезли точно при смяната на патрула и за това бяхме на косъм. Е, Денис си отиде, но можеше да има и повече жертви. Странно е как рязко станахме безчувствени и не можем да скърбим в момента. Може би е това, че той не приличаше на себе си, а може и просто егоистично да се радваме че не сме на негово място. Може и да е комбинация от двете...

Днес е 7ми ден от както обитаваме това място. Хората твърдят, че това е Земята. Градът носи същото име като родния ни град и дори мога да се закълна, че някои от близките квартали изглеждат сходно. 

Все още нямаме идея как сме дошли, а още по-малко знаем как да се върнем в нашето измерение. Това с измеренията си е лично моя теория и се опитвам да убедя останалите, че няма какво друго да е случващото се наоколо. 

Днес очакваме ново светване, но няма точна система за определяне кога ще стане. За целта всички сме с дъждобрано подобни наметала, които ще ни спечелят около минута време под слънцето ако не разпознаем просветването преди това. 

Днес също така е денят, в който съвета им реши да ни настани в собствени жилища докато успеем да намерим решение на проблема с връщането. Надеждите за такова не са големи, за това съответно настаняването няма да е безплатно. Трябва да изработим правото си на ползване. Така казаха. И ние сме съгласни. Почти всички се съгласихме да участваме в наблюдения за новаци както и в новоучреденият им екип за локализиране на портали. Ако преди седмица някой ми беше казал такова нещо, щях да му кажа че е луд. Но това е днешната ни реалност. Двама от тайфата не желаеха да участват, затова на тях им дадоха нормална работа - почистване и поддръжка на едно магазинче. 

Вървяхме към призрачните кооперации - така наричаха панелните блокове, към които никакви хора не се бяха върнали след първото светване. Единственото, което не успях да повярвам е как след толкова много години тия блокове изглеждаха като нашите, които бяха устояли със зор на 30 години. Изглеждаха като новопостроени непокътнати сгради. 

Пътя ни минаваше през детска площадка, за която единствено мога да кажа че много напомняше останалите от соц времето и нас. Метални жълти съоръжения, сини дървени люлки... Имаше нещо близко до спомените ми, но и нещо доста странно се отличаваше точно в центъра на площадката. Докато мозъка ми препускаше от смътни спомени в сегашнияя момент и обратно го видяхме. Просветна. Гери - жената, която ни водеше към блоковете изкрещя - "Към хладилника!". Спогледахме се неразбиращо, когато тя посочи огромния сив кръг в центъра на площадката. Продължихме да гледаме с недоумение, но се затичахме натам, сложили качулки. Беше доста близо и стигнахме точно когато светна. Жената повдигна сивия огромен капак, каза ми да се свием в ембриона поза, защото само така ще се съберем всички и се наредихме в това изкопан по капака. Тя го спусна а той все формите ни като меко одеало. Не мога да определя кое беше по-стресиращо - очакването за тряскаш жужащ шум, който така и не дойде или недоумението че това всъщност е бункер. Усещахме как над нас е ярко светло, тъй като капака беше като полупрозрачен метал. Не смятам, че някога ще успея да опиша добре материална на това нещо. Обгърнати сме като от одеало, но всъщност е метал, но всъщност е прозрачен. Не мисля, че в моя речник има дума за такова нещо. 

10-те минути минаха и точно по часовник слънцето се прибра на място. Всички излязохме от "хладилника" и за пореден път не знаехме от къде да започнем с въпросите. 

Гери ни кимна да вървим към жилищата, като обеща да ни обясни за хладилниците по път. 

-Хладилниците са бункери, както вече видяхте - започна тя. - Преди много време са направени на ключови комуникативни места. В целия град има над 1000, а по цялата земя милиони. Този в който бяхме е детски и събира 20 деца. Чист късмет, че сме само 8 човека. Ако бяхме повече, трябваше да тичаме до тук - и тя ни въведе във първия блок. Предвид това че блока беше на около 2 минути с ходене е ок, но имаше малък шанс с тичане да не успеем за минутата, която костюмите ни осигуряваха. 

Все още не доумявам защо решиха да ни настаняват днес, вместо да изчакаме деня в които знаем че ще светва да отмине. Явно хората тук не обичат да губят време. 

Попитах за материала на капака на този "хладилник" но така и не получих отговор. Темата беше успешно отклонена с отварянето на вратата на апартамента, който ни отпускаха. Оказа се че не е като панелките, които познавах. Един апартамент в цял етаж и включва 4 бани с тоалетни, 8 спални, 2 кухни и едно средно голямо общо помещение, на което имаше разположени само 1 диван и 2 бюра. Друго обаче грабна вниманието ни. Навсякъде имаше вещи. Разпиляни по пода, по плотовете, по спалните. Гери ни каза че можем да задържим всичко което си харесаме. Затова първата ми мисъл, колкото и абсурдна да беше беше дрехи. Втурнах се към първата спалня. Беше претрупана с тениски по пода. Изглеждаха като тениски на метъл групи, но всички с картинки и имена, които не разпознавам. Беше ми достатъчно че са черни и изглеждат ок. Прекарах 7 дни в едни и същи дрехи, и то не от най-добрите и нямах търпение да намеря анцуг или панталон подобен на анцуг, с който да сменя кошмарните дънки. 

След не дълго ровене отделих на страна 5 тениски, 2 суичера, 2 спортни панталона и малко бельо. Огледах се и се зачудих от колко ли години стоят тези неща така. Та те нямат и прашинка по тях. На шега попитах Гери, колко често бършат прах и защо подържат изоставените блокове. Тя ме погледна учудено и отвърна, че единствения прах, който някой от тях знае че съществува е този, който са вдишали. Интересно е как за миг откриваш нещо ново и причудливо за новия си дом. Освен прах, няма как, няма никаква мърсотия. Премисляйки колко време изкарахме без да сменяме дрехите си, нито един от нас не изглеждаше привидно мръсен. Сякаш единствено навика за преобличане и къпане ни караше да мечтаем за това. Сякаш бях в странен сън. Това беше първя път в който си помислих че това е сън. Зачудих се какво ли още може да открия в съня си за този свят и насочих мисълта си в разглеждане на останалите дрехи разхвърляни по леглото. Лицата на моите познати избледняха от съзнанието ми, имената им не означаваха нищо за мен, а околната обстановка започна да се замазва и обзавеждането изцяло смени концепцията си. Озовах се сякаш вкъщи, но все още не бях всъщност там. Все още чувах как Гери говори от някъде за това как на всеки 7ми ден трябва да стоим вътре със спуснати завеси, ако не сме дежурни на пост. 

Тогава чух звука от алармата. 

Оказа се сън.