Дневник на един добре прикрит вътрешен хаос

 В очите й напират сълзи, по-солени от Мъртво море. Бездната в малкият й мозък е на път да я направи тъжна. Сякаш е забравила какво е това, при все, че винаги е била такава. Не можеш да оцениш напълно щастието, когато не можеш да го възприемеш. То е нещо ново и твърде голямо за малкият мускул туптящ в гърдите ти. Вдишваш любов, различна от всичко познато до сега. И преди си се чувствала, че друго същество е твоят наркотик, но никога толкова зависима. Иронично, предвид опита за борба за независимост. И все пак тъжна след загубата на един живот, който бе единственият познат до сега. Може би просто лека носталгия към непознат, далечен, несъществуващ свят, предаден чрез думите на въображаем приятел. Още един приятел, който трябваше да загубиш в търсене на истинското аз. А истинското ти аз, седящо на оранжев пуф, пише както, когато беше млад изгубен шизофреник. Малка разлика от тогава - не толкова млад, една идея по-намерен шизофреник. Чудовищата в главата отдавна са вплет...

 Събеседникът ми си бе отишъл преди часове. Стоях в средата на малка стая със зелена стена срещу мен. Прозорецът, който пропускаше съвсем малко светлина бе зад мен, а в краката ми слънцето носеше топлина. Все още не знаех, искам ли да знам защо съм тук. Всички тези години и всики тези мисии... Изморена съм. Може би ще полегна и ще се опитам да забравя всичко до сега. Какво може да стане ако изчезна за няколко дни? Кой ще забележи? Сънят ми бе дълъг и непробуден. Вихрушката ме вдигна от земята и ме запрати по-високо от небето. Усещах лека прохлада, напускайки светлината. Тъмна бездна, но високо пое цялото ми същество. Изгубих се.