От дневник: 6. Нов живот

 Събеседникът ми си бе отишъл преди часове. Стоях в средата на малка стая със зелена стена срещу мен. Прозорецът, който пропускаше съвсем малко светлина бе зад мен, а в краката ми слънцето носеше топлина. Все още не знаех, искам ли да знам защо съм тук. Всички тези години и всики тези мисии... Изморена съм. Може би ще полегна и ще се опитам да забравя всичко до сега. Какво може да стане ако изчезна за няколко дни? Кой ще забележи?

Сънят ми бе дълъг и непробуден. Вихрушката ме вдигна от земята и ме запрати по-високо от небето. Усещах лека прохлада, напускайки светлината. Тъмна бездна, но високо пое цялото ми същество. Изгубих се. 

Коментари

Публикуване на коментар

Популярни публикации от този блог

Безсилна

Безсилна В мъничка претрупана стая стоя Изморена От заплетени мисли, пълна глава Не искам Нищо кой знай какво от света Просто Безкрайният шум да е тишина
Прочетете още

3. Едно разсъждение без смисъл

Понякога няма правилен начин за реакция. Всяка гледна точка е вярна за човека, който я носи. Моята борба често е тиха и вътрешна – борба със себе си и със система, която не работи, но се преструва, че работи. Свят, в който опитът да промениш нещо те прави неудобен, а не полезен. Вярвам в работещи системи. Наивна мечта за човек, израснал сред неработещи. И въпреки това не мога да спра да настоявам. Това настояване често се възприема като егоизъм – защото отказвам да мълча, защото защитавам мнение, защото понякога го правя шумно. Истината е, че тишината рядко променя нещо. Можеш да зададеш правилните въпроси спокойно, да посочваш проблеми отново и отново – и никой да не чуе. Промяната често идва в момент на яд, когато гласът се повиши и неудобството стане видимо. Не е красиво, но така работи системата. Често изчаквам. Гледам. Опитвам се да разбера колко от нас не са „ок“. И когато виждам, че не съм сама, искам да направя нещо – не за себе си, а за всички. Но вместо съюзници, често получа...
Прочетете още

Рожден ден

Искам да изям сърцето си В навечерието на рожденият ми ден Не мога да позная лицето си А сигурна съм, че очите ми гледат мен Ранява ме и най-малката несигурност Бях се научила да ги затварям във шише Отварях го и пиех в малки глътки Лъжейки себе си, че понасям живота добре И ето пиша празни редове Защото крия мънички желания Поне веднъж преди душата да умре Да ме посрещаха със пожелания И всяка година е разочарование А вече станах на 36 Дори майка ми не ще да ми донесе това "подеяние" Да присъства в деня, в който трябва да духна свещ...
Прочетете още