Дневник на един добре прикрит вътрешен хаос

 Безсънни нощи, породени от въпроси, чиито отговори би трябвало да са очевидни, но уви… Ревността е сляп прилеп, събуждащ се нощем, хапващ от ума малки парченца — с малки краченца, сиреч насекоми. Начинът, по който работи един мозък, няма нищо общо с начина на работа на друг. Затова понякога — лично аз поне — нямам представа как може един мозък да помисли нещо, което моят мозък не е предполагал за възможно за мислене. Въпросът за отношенията с други индивиди от противоположния пол винаги е пораждал в мен омраза към хората, които го задават. Вътрешно чувство, насадено поради редица причини, благодарение на редица кофти преживявания. Този път не беше така. Просто се изненадах, тъй като беше неочаквано. Но логически погледнато, въпросът беше зададен правилно, тъй като индивидът, към когото се отнасяше, реагира странно понякога. За мен това няма значение, защото не смятам себе си за адекватен пример на човешкото съсловие и поради този факт странните реакции на други индивиди не ми ...

 Вратата се затвори и настана тишина. Чуваше се само звук от старият климатик, шумоленето на завивката докато се наместя и тук там някой автомобил, осмелил се да кара в снега.  Краката ме болят. От време на време някоя крампа напомня за липсата ми на магнезий. Понякога ми се иска да бъда по-издръжлива и да мога да върша милион неща сам самичка. Е, да, но не е възможно. Човешкото тяло има нужда от почивка, за да бъде функционално по-дълго във времето. Де да можехме да имаме всичко, тук и сега.Смятам, че подхода ми е грешен. Също така смятам, че животът е твърде кратък. Не, че бързам за някъде, но защо трябва все да чакам. От чакане нищо хубаво не видях.  И така.  Седя си и си пиша небивалици тук, разговаряйки сама със себе си, поради липса на други заинтересовани лица. Тъжна в щастието си и щастлива в тъгата. Миналата година беше изключително странна, интензивна и незабравима.  Започнах тази с ново начало. С нов човек. С ново разбиране за себе си. ...

  На границата. Онази, която не признаваш, че съществува. Маската на вещицата, прикрива следите на времето и светлинката зад мокрият ти поглед. Ти си напълно нормална, смирена, тиха. Тиха, дори в опитите си да изразиш мнение. Тиха в своят вик. А тази малка граница пази душата ти някъде там, скрита. Какъв точно ти е проблема бе?!? Искаш да извадиш тази душа на показ. За пръв път гледаш някого в очите с радостта на малко дете. Опитвайки се да излезеш от комфорта, точно там намираш неописуем уют.  След разказ №9 се взира дълго във форми наподобяващи лица, в онзи стар мръсен гардероб. Опознаването на околната среда е важно, но за теб е нещо севсем непонятно за другите. И все още не можеш да го правиш пред него. Дори пред него...  Оставаш сама и на въпроса - "Какво прави цял ден?" нямаш отговор. Защото отговор няма. Чувствах. Как да кажеш на някого, че си пипал пода, плотовете, стените, изучавайки всяка неравност и дефект. Защото красивото в тоя живот е в дефектит...

  Ден като ден, нощ като нощ. Поредна — и със сигурност не последна. Човек, колкото и щастлив да бъде, демоните от миналото витаят в главата му и не изпускат нито един шанс да се покажат. Гузната съвест винаги се завръща, когато не я искаш. Чувствам се сякаш съм оставила децата, които никога не съм имала. Бягайки от отговорност, се опитвам да живея щастливо. Фактът, че никога не съм се чувствала толкова щастлива, само спомага да се чувствам още по-виновна. Защо ми е толкова трудно? Искам да загубя памет и да знам само това, което става от сега нататък. Само че тогава най-вероятно няма да бъда аз, каквато съм сега. Картинката беше цветна. Стъпвахме от високо и се чуваше странен, шляпащ звук. Сякаш ботушите ни бяха пълни с кал. Не беше полет, но не беше и падане. Просто подскачахме и се издигахме твърде високо, след което плавно се спускахме, стъпвайки по земята. Сякаш поемахме по пътека, която не съществува за другите — витаехме за кратко в облаците и след това се завръщахме на зе...