От дневника: 9. От онези нощи

 

Ден като ден, нощ като нощ. Поредна — и със сигурност не последна. Човек, колкото и щастлив да бъде, демоните от миналото витаят в главата му и не изпускат нито един шанс да се покажат. Гузната съвест винаги се завръща, когато не я искаш. Чувствам се сякаш съм оставила децата, които никога не съм имала. Бягайки от отговорност, се опитвам да живея щастливо. Фактът, че никога не съм се чувствала толкова щастлива, само спомага да се чувствам още по-виновна.
Защо ми е толкова трудно? Искам да загубя памет и да знам само това, което става от сега нататък. Само че тогава най-вероятно няма да бъда аз, каквато съм сега.

Картинката беше цветна. Стъпвахме от високо и се чуваше странен, шляпащ звук. Сякаш ботушите ни бяха пълни с кал. Не беше полет, но не беше и падане. Просто подскачахме и се издигахме твърде високо, след което плавно се спускахме, стъпвайки по земята. Сякаш поемахме по пътека, която не съществува за другите — витаехме за кратко в облаците и след това се завръщахме на земята.
Но земята беше ужасна смесица от кал, мирис на урина и оцет, тъмнина и плетеница от ненужни главоблъсканици. Когато веднъж си видял света по-цветен и миришещ на сладък захарен памук, стъпването по земята ти се струва напълно ненужно упражнение. Знаеш, че за да оцениш всичко прекрасно, трябва периодично да минаваш през калта и мърсотията — иначе се забравяш. Точно както си забравил всички, на които си обещал да не ги забравиш никога.

Помниш ли, когато онзи човек ти каза: „Мен всички ме забравят и изоставят“, а ти отговори с „Аз не съм всички“… И в един момент осъзнаваш, че си по-ужасен от всички, защото обещаваш, че ще си там, когато имат нужда от теб, но в същия момент няма никой, който да вижда твоите демони, и изведнъж решаваш, че няма смисъл…
Няма смисъл да запазиш себе си, демоните си — дори те да са тези, които ще те убият. Имаш нужда от тях, защото без тях си просто един смирен идиот от масата. А ти не искаш това. Нищо не значи нищо.

И в един момент осъзнаваш, че ползваш клавиатурата като пиано, натискайки клавишите сякаш свириш мелодия. Всъщност просто слушаш мелодия от едно забравено минало, което вече не съществува. Един „ти“, който никога няма да бъде същият, но всъщност винаги ще запази това детско съзнание от един неизживян живот.

Може би затова сега искаш всичко тук и сега, защото никога не си имала смелостта да го вземеш, а времето ти изтича. Ще живееш до 33 — забрави ли?! Имаш 3 месеца и 2 дни. Какво ще направиш?
Милион планове, милион мечти, милион планове! Пий си шибаното мартини и продължавай да пишеш. Психично отклонение си. I needed something to feel…
Дали ще изпълниш всички планове за тази година зависи само от теб. Ама ти си смотана и слаба. Все пак вече прецака един от тях… Така че най-вероятно — не. Полет.

Стегни се! Плачеш, докато има някой в стаята. Това е ново. Дано наистина спи и да няма шанс да те види такава. Разпиляна… Смотла…

Избираш да виждаш пухкави, мили животинки във всеки, когото съдбата изпречи на пътя ти. Дори най-ужасните хора имат своите причини да постъпват по начина, по който постъпват. Защо никой не вижда облаците като теб? Дали никой не ги вижда така — или малко хора се осмеляват да го признаят? Виждаш души, където хората не виждат. Виждаш… В свят, в който никой нищо не вижда.

Храниш се с души. Колко точно изхаби досега? Ще хапваш ли още, чревоугоднице?

Можеш ли да живееш със себе си? Не? Тогава какво правиш тук, по дяволите. Махай се!!!

Тихо…

Дишай….

И твоят ден ще дойде…

Шизофрения по никое време…
6.01.2024, 22:59

Един добре прикрит шизофреник…
Няма да ти е скучно, ей…