От дневника: 10. Онази

  На границата. Онази, която не признаваш, че съществува. Маската на вещицата, прикрива следите на времето и светлинката зад мокрият ти поглед. Ти си напълно нормална, смирена, тиха. Тиха, дори в опитите си да изразиш мнение. Тиха в своят вик. А тази малка граница пази душата ти някъде там, скрита. Какъв точно ти е проблема бе?!?

Искаш да извадиш тази душа на показ. За пръв път гледаш някого в очите с радостта на малко дете. Опитвайки се да излезеш от комфорта, точно там намираш неописуем уют. 

След разказ №9 се взира дълго във форми наподобяващи лица, в онзи стар мръсен гардероб.
Опознаването на околната среда е важно, но за теб е нещо севсем непонятно за другите. И все още не можеш да го правиш пред него. Дори пред него... 

Оставаш сама и на въпроса - "Какво прави цял ден?" нямаш отговор. Защото отговор няма. Чувствах. Как да кажеш на някого, че си пипал пода, плотовете, стените, изучавайки всяка неравност и дефект. Защото красивото в тоя живот е в дефектите. Всеки може да се радва на перфектни форми. Но нищо в този свят не е перфектно. Когато е перфектно за едни, е грозно за други. Така е устроен светът. 

Онази част от теб, която усеща и вижда. Онази бръмка, която иска светът да има нейните очи, но същевременно не точно, защото иначе.. Иначе, кое ми е специалното. Тя плаче отново. За какво? Не е възможно да е толкова "Needy". Може би има неизказани думи и недовършени дела. Както винаги отложени във времето. За един друг, по-енергичен ден. "Ïch mache morgen". 

Отново е стъпила на границата. Онази лудата. Човърка мозъка ти сякаш промушила сламка през носа, готова да го изсмуче. Наистина си смотла. Ако беше останала сама, до сега щеше да си се самоубила. Що за антисоциален идиот си ако не можеш и няколко часа без да се гушнеш в топла плът на любима душа. Какво ти става? 

На границата на нормалното. На границата на върешния ти мир. Вулканът издига пушек, който не успяваш да запазиш за себе си. Всичко е въпрос на време. Дано потушиш пожара и разбереш коя си. Едва ли. Но дано...

Онази те контролира отново. Остави я. Нека се налудува. Насус....

Коментари

Публикуване на коментар

Популярни публикации от този блог

3. Едно разсъждение без смисъл

Понякога няма правилен начин за реакция. Всяка гледна точка е вярна за човека, който я носи. Моята борба често е тиха и вътрешна – борба със себе си и със система, която не работи, но се преструва, че работи. Свят, в който опитът да промениш нещо те прави неудобен, а не полезен. Вярвам в работещи системи. Наивна мечта за човек, израснал сред неработещи. И въпреки това не мога да спра да настоявам. Това настояване често се възприема като егоизъм – защото отказвам да мълча, защото защитавам мнение, защото понякога го правя шумно. Истината е, че тишината рядко променя нещо. Можеш да зададеш правилните въпроси спокойно, да посочваш проблеми отново и отново – и никой да не чуе. Промяната често идва в момент на яд, когато гласът се повиши и неудобството стане видимо. Не е красиво, но така работи системата. Често изчаквам. Гледам. Опитвам се да разбера колко от нас не са „ок“. И когато виждам, че не съм сама, искам да направя нещо – не за себе си, а за всички. Но вместо съюзници, често получа...
Прочетете още

От дневника: 31.01.2026

Стоя пред белия екран, а малката чертичка мига нагло. Сякаш ми казва - "какво го мислиш, сякаш ще пишеш нещо смислено?". Присмива се на нерешителността ми. Мислех да започна с това как светлината на декоративните крушки се процежда през дефектиралата 3д изпринтена ръка, служеща за шейдър. Как линиите сянка по тавана и стените разминават своята съразмерност и това ме бъгва.  След като тази мисъл отмина, мислех да пиша за това как се борим с миризма от котешка урина. Как една от котките ми направи беля и опика пакет с плочки и стената зад него, което доведе до голямо почистване и преместване преди час. Как разопаковането и изхвърлянето на кашоните от бъдещите ни плочки се оказа доста неприятна задача, както и преместването на всички 15 пакета на терасата. Как ензимния спрей може би има ефект, тъй като вече е по-поносим въздухът вкъщи.  Зяпайки в белия празен екран, през мисълта ми мина и тежината на телефонът ми, подпрян на малкия ми пръст. Замислих се как деформираме телата си...
Прочетете още

2. Паяжина

На плота имаше фин памук, педя дълъг, простиращ се между стойката с буркани за подправки и бурканче фъстъчено масло. Появил се бе последните 3-4 часа, докато гледаме Stranger things. Мога да се закълна, че преди това го нямаше, тъй като ползвах някои от подправките от стойката. Между двата предмета имаше тетрадка, в която записваме резултатите от дарц, а върху нея имуностимуланта ми. Усетих, че носа започва да ми се запушва и общото ми състояние да заприличва на нещо като старт на настинка. Затова реших, че е хубаво да се подкрепя в сезона на гриповете.  Понечих да взема блистера с хапчета, но когато ръката ми усети съпротива и оплитане в гъстата паяжина се стреснах. Имам остатъчна фобия от осмокраки, останала от детските години. Не ги харесвам. След няколко вика към половинката, които не бяха чути, се въоръжих със смелост и лека по лека разделих предметите, така че да се разкъса плътния памук между тях. С два пръста, сякаш хващам чуплива бомба издърпах блистера и го обърнах за бър...
Прочетете още