Дневник на един добре прикрит вътрешен хаос

Стоя пред белия екран, а малката чертичка мига нагло. Сякаш ми казва - "какво го мислиш, сякаш ще пишеш нещо смислено?". Присмива се на нерешителността ми. Мислех да започна с това как светлината на декоративните крушки се процежда през дефектиралата 3д изпринтена ръка, служеща за шейдър. Как линиите сянка по тавана и стените разминават своята съразмерност и това ме бъгва.  След като тази мисъл отмина, мислех да пиша за това как се борим с миризма от котешка урина. Как една от котките ми направи беля и опика пакет с плочки и стената зад него, което доведе до голямо почистване и преместване преди час. Как разопаковането и изхвърлянето на кашоните от бъдещите ни плочки се оказа доста неприятна задача, както и преместването на всички 15 пакета на терасата. Как ензимния спрей може би има ефект, тъй като вече е по-поносим въздухът вкъщи.  Зяпайки в белия празен екран, през мисълта ми мина и тежината на телефонът ми, подпрян на малкия ми пръст. Замислих се как деформираме телата си...

I see you How hard you're trying every day I see you How you're faking your way I see you You fight with yourself to obey I see you How you're turning gray Don't try to make me believe you  'Cause I can see right through you The mask is slipping away Don't try to lie 'bout the view I've been there, I can see too You don't have to carry this weight I know the silence feels safer to keep Like if you speak, the wounds run too deep But every shadow gets lighter when shared I know you're scared of the truth You don’t have to pretend anymore Don't try to tell me you never cry on the floor Your lies won't fool my eyes I can see that you're slowly dying Don't try to make me believe you  Cuz I can see right through you The mask is slipping away Don't try to lie 'bout the view I've been there, I can see too You don't have to carry all this weight Just talk to me Let yourself breathe Trust in me I've been dying for years ...

Пльоснах се като жаба на леглото. Чувствах се премазана, сякаш цял ден бях орала. А всъщност денят не мина в тежък физически труд. Събудих се след 9:30, от съобщение в Месинджър. Половинката ме питаше дали съм се наспала. Е, явно бях се наспала. Станах, направих кафе, докопах някакви бисквити, оставих и двете неща на бюрото, пуснах компютъра и знаех, че денят ще е креативен. Имах да запиша и доизгладя песен, която записах за клиент. 3 бисквити, половин чаша кафе и 10 минутен сутрешен монолог за да събудя гласа си бяха що годе достатъчни като разгрявка. Спрях колоните, затворих вратата, за да не се чуват мяукащи създания и включих микрофона. Вече беше станало към 11, когато успях да приключа записа. Микса обаче ми отне още час, като човек, който не е от най-способните. Към обяд успях да доизкусуря текстовия файл и изпратих записа на човека. Обаче нещо ме човъркаше да пиша още. Взех почивка за да обядвам. Около 2 беше станало, когато продусър ми изплю приемлив инструментал, върху който д...

Дълго поседях на стола пред компютъра. Цяла сутрин мъдря кое от разпилените блогове да отиде в този мой нов дневник. Потопих се в стари и нови мисли. Интересни думи излязоха оттам. Интересни поне за моята особа. От толкова седене ме заболя кръстът и реших да стана, за да напръскам мухъла в кухнята. От онези дни видях, че стената събира конденз, а по прозореца има гаден мухъл. Напръсках със Саво и оставих да постои. Ароматът се просмука през затворените врати и апартаментът стана трудно поносим. Отворих кухнята и хола да проветря. След около час пръскане и търкане свалих над 90% от ужаса. За мен това си е успех. Влагоабсорбаторът, който измъкнах снощи от шкафа, до сутринта беше пълен с вода. Чисто чудо е, че в кухнята не се образуват облаци и гръмотевични бури с дъжд при такива количества изпарена вода. Върнах се на компютъра. Днес не се насилвам да съм продуктивна и въпреки това успях да напиша цяла песен по запитване от Fiverr, както и още една — за мен си. Пях. Писах. Пях отново. Так...

I fade into the echoes of my fucked up mind I hide in the downgrade of my silly life I like the stillness of the air and time The air that's way too hard to breathe tonight I think way too much about the bright light I feel the pressure squeezing my bones, paradise I want to know how all this pain just came inside I choke on my own words. How am I still alive? Do you know how we're still alive After tonight,  I can swear I saw us flying Weren't we hit by a car? I know it felt like flying And now I'm lying Next to you on the ground I choke on my own blood, can't see any help in sight I hold your hand, trying to find a pulse, a life It's way too hard to move. Are we dying? I hear a voice screaming, maybe they're nearby I see your face is now turning blue, Oh my I don't want to lose you, not this way, not at this time Am I alone on this road in the cold tonight I swear I saw a light, bright light I can swear I saw us flying We got hit by a car I know it fel...

 Виждам те и не те познавам Зад това лице живее някой друг Усмивката ти може би мъничко ме заблуждава Гледам в огледалото здраво стиснала юмрук Сама съм се родила и сама аз зная ще умра Трупам белези един след друг, криейки ги в моята глава Маска с дъх на гнило нося през деня Дали ще мога да позная себе си накрая Мхм мм мм Кой си ти Кой си ти? Бягам, бягам, бягам и отново съм тук Залягам, бягам, крия се зад ядосан звук  Бягам, бягам, бягам и отново съм тук Не не те познавам - Кой си ти? Кой си ти? Кой си ти? Кой си ти? Кажи ми защо все избираш тишината Когато гърлото ти знае точните думи Все чакаш знак, разрешение, момента А после мразиш света, че не те чува Бягам, бягам, бягам и отново съм тук Залягам, бягам, крия се зад тъжния звук  Бягам, бягам, бягам и отново съм тук Не не те познавам - Кой си ти? Не те обвинявам, че си ранена Обвинявам те, че свикна с това И ако днес пак се скриеш зад мен Утре ще ме питаш: Кой си ти?

На плота имаше фин памук, педя дълъг, простиращ се между стойката с буркани за подправки и бурканче фъстъчено масло. Появил се бе последните 3-4 часа, докато гледаме Stranger things. Мога да се закълна, че преди това го нямаше, тъй като ползвах някои от подправките от стойката. Между двата предмета имаше тетрадка, в която записваме резултатите от дарц, а върху нея имуностимуланта ми. Усетих, че носа започва да ми се запушва и общото ми състояние да заприличва на нещо като старт на настинка. Затова реших, че е хубаво да се подкрепя в сезона на гриповете.  Понечих да взема блистера с хапчета, но когато ръката ми усети съпротива и оплитане в гъстата паяжина се стреснах. Имам остатъчна фобия от осмокраки, останала от детските години. Не ги харесвам. След няколко вика към половинката, които не бяха чути, се въоръжих със смелост и лека по лека разделих предметите, така че да се разкъса плътния памук между тях. С два пръста, сякаш хващам чуплива бомба издърпах блистера и го обърнах за бър...

Завесите бяха спуснати. Стаята беше тъмна. Изключение правеше мъничката пролука жълта светлина, озаряваща стената срещу мен като продълговат лъч, на който ясно се виждаха прашинки, наподобяващи малки летящи снежинки. В съзнанието ми успяваха да преминават мисли на самосъжаление. Съжалявах себе си и избора на питие снощи. Пулсът ми се усещаше в главата по-силно, отколкото в гърдите, макар че имах известно усещане, че иска да ме разкъса и да поеме пътя си извън тялото ми. Устните ми бяха залепени една за друга, а в устата си усещах вкус на сутрешна кръв. В този момент тялото ми плачеше за вода, а мозъкът ми отказваше да задвижи адекватно крайниците ми. Жалко описание на жалката картинка, която се оказах тази сутрин. Не отне повече от 30 минути разсъждение над това, колко неадекватен спесимен съм. Осъзнавайки, че съжалението няма да доведе до подобрение, успях да раздвижа измъчените си клетки и да се изправя. Камъкът, който пулсираше в главата ми в легнало положение, сякаш притисна боле...

 Понякога, когато хората около теб не се чувстват ок, смятам това за нещо по моя вина. Самообвинявам се, че не съм способна да им помогна. Само, че това е изключително егоистично от моя страна. Смятам, че мога да манипулирам умовете им, за да могат те да се чувстват по-добре и когато не успея се чувствам виновна, защото не съм успяла да им предам моята идея за това как трябва да се чувстват, за да аз да се чувствам по-добре около тях.  Това обаче не е валидно. Не съм длъжна да успея да ги накарам да мислят по друг начин, даже напротив длъжна съм да приема състоянието им и да оставя място, в което те да имат време за собствените си мисли. Време да преборят собствените си битки. Не мога да въздействам на всеки, защото нещо не ми допада или ми разваля вайба.  Същото е като както осъзнавам собствените си грешки, настроения и избори и трябва сама да реша кое как да се случи.  Това, че имам висока емоционална интелигентност не помага пряко. Разбирам как се чувс...