Дневник на един добре прикрит вътрешен хаос

Разхождахме се цялата тайфа, както едно време, когато се събирахме всички деца от махалата. Много отдавна не се беше случвало да се уличим всичко на едно място и то даже в родния ни град. От любопитство минахме по много от малките улички, които тотално бяха изменили начина по който изглеждат. Почти всяка сграда изглеждаше нова, а старите не успявахме да разпознаем. Изкачихме се по малката улица, на която се помещаваше най-добре заредената арт книжарничка като бяхме малки. Нямаше и следа от страхотно подреденото уютно магазинче. Единственото непроменено бяха колоните в края на сградата. Колони сякаш построени преди векове, които никой не беше посмял да облече в модерни цветни изолации.  Забързах се към тях. Исках да се докосна до това минало, което не успях да разпознаят толкова добре никъде другаде из цялата тая разходка. Приближих ъгъла на сградата и завих на ляво. Шмугнах се между двете колони. Исках да си направя снимка за спомен. Обърнах се да кажа на останалите да ме щракнат, ...

Има периоди, в които мозъкът ми се превръща в двигател без спирачки. Наричам ги дълбоко креативни фази. Тогава всяка свободна минута се превръща в суровина. Идеите не просто идват — те настояват. Нахлуват. Свързват се. Разклоняват се. Понякога са разпиляни, понякога наивни, понякога далеч от професионалното. Но са живи. Ако успея да ги задържа достатъчно дълго, се превръщат в пост, в демо, в песен. Ако не — остават като чернови на възможни светове. Хиперфокусът носи допамин. Носи усещане за смисъл. Носи онова вътрешно „ето това съм аз“. Проблемът не е в самия фокус. Проблемът е, че той често се появява в среда, която не позволява възстановяване. Работя на място, което на хартия изглежда стабилно. В реалността обаче липсват най-простите условия за нервна система, която иска да функционира добре — време за спиране. Два залепени почивни дни понякога са лукс. И тогава се получава нещо странно. Хиперфокусът започва да компенсира изтощението. Едно изчерпване се заменя с друго, но поне второт...

Вървя по кал Която помни Шепот от ручей Шепот от ручей Камъни голи Зъби в тъмнината Бясно куче Бясно куче Слизам бавно Надолу, надолу Наклонът ме дърпа Надолу надолу Още колко Ще бягам от него Остана далеко Но гледам надолу Заровен в калта Той спря да диша Живее в ума А аз още тичам

 Отдавна – може би не съвсем отдавна, но достатъчно, за да остави следа – осъзнах, че животът, изживян според очакванията на другите, постепенно ограбва собствената ми радост. Да се опитваш да бъдеш удобен, разбран, одобрен и необходим на всички е кауза без крайна точка. Колкото и усилия да вложиш, винаги ще остане някой разочарован.  Дълго време вярвах, че ако се старая достатъчно, ако съм достатъчно добра, достатъчно внимателна, достатъчно отзивчива, ще постигна онази невидима „перфектност“, която носи мир. Но перфектността не съществува, а в гоненето ѝ губиш себе си. Истината е проста и трудна едновременно: не можеш да бъдеш всичко за всички. Можеш да бъдеш само честна със себе си. И все пак, въпреки това осъзнаване, понякога усещам как се включва защитният ми механизъм. Започвам да се оправдавам. Обяснявам. Разяснявам. Опитвам се да защитя намеренията си, сякаш те трябва да бъдат доказани в съд. Не искам да бъда този човек – този, който се чувства длъжен да аргументира ...

 Телепортирах се на поляната около 15:30 часа. Преноса на материята, наречена "аз" ми коства цялата мисловна дейност и не успях да отворя портал обратно.  Открих майка ми, загледана в дърветата отсреща. Сякаш не й се тръгваше, но нямахме много време и трябваше да я измъкна от там. Обясни ми, че е обходила близките хълмове и няма нищо повече за откриване отвъд това място.  След кратко убеждение, стигнахме до консенсус, че нямаме много време и трябва да се махаме от там.  Поведох я през пътеката към езерото. Единствения бърз път към вкъщи. Водата беше придошла и наближавайки я, започнах да се чудя как да преминем. Бях забравила за пътеката, която се образува при прииждащата вода. Подводен път, криволичещ - достатъчно високо, за да не мокрим повече от коленете си. Бях на косъм да стъпя в плаващия пясък. Дори не мога да повярвам, че бях забравила за него. Но така ми действат порталите. Мисъл 0.  Отне ни около половин час, джапайки из криволичещата подводна пътека, з...

 Има бавни дни, има и много бавни дни. Също така има и изключително бързи нощи. Мотивацията ми да остана будна повече от колкото ми се искаше е музиката. За пореден път.  Вглъбих се в идея, да направя нещо, което не зная как да направя. Слушайки си някакви песни в спотифай ме удари внезапна муза. Хрумна ми, че искам да направя нещо което да звучи енда идея по разчупено. Сетих се за Sea in the sky. От там на някъде ме отведе мисълта към Sleep Token. Прехвърлих се мислено на старите Mallory Knox. Една идея по-късно слушах Sobmr. Мислите ми бяха тотално разпиляни и реших, че ще мъча ai-а да генереира шантав инструментал. Измислих супер абсурден промпт, който молеше интелекта да генерира прогресив метъл със синаметични моменти, като исках да се сменя темпото из цялата песен. Няколко момента по-късно ми хрумна, че drum&bass прогресивно би се вписало като идея. Накрая промпта беше толкова абсурден, че исках шантав микс от стилове между Prodigy и Nightwish.  Отне ми час борб...

Днес е един бавен и муден ден. Настроението ми е спящо - вървя с полуотворни очи и заспала душа.  Пия кафе с надеждата да почувствам глътка енергия в клетките си, но няма и следа от такава. Остават ми 6 минути почивка, след които трябва да се върна и да доизработя надницата си. 2 часа и половина, които ще ми се сторят цяла вечност. Стрелките на часовника сякаш вървят на зад. Живота липа навсякъде около мен, но не и в мен самата.  "Ще го избутам" - си казвам, и продължавам напред.  А след като се прибера ще прегърна половинката, ще се сгуша и ще спя. Каква представа само за 14ти Февруари...

 В прекрасна дупка на антисоциалност съм. Нямам желание да виждам, чувам и дори подминавам хора. Социалната батерия ми е изтощена до такова ниво, което не може да се зареди с обикновено зарядно.  Вчера предпочетох да гладувам цял ден, пред това да вляза в магазина за хляб. Не ми се контактуваше и с доставчици на храна. Предпочетох да изкусам половин буркан боб и да карам на това докато не се върне половинката. Едва се насилих да изляза до бокс да си взема пратка. Там поне няма човешки контакт, та някак си се самонавих.  Днес трябва да счупя 3 седмичната антисоциална практика, да не излизам в нито един от почивните ми дни. На рожден ден съм.  Забелязвам, че след период на хипер социализиране - какъвто се случи през декември, в който месец не заставах и ден у нас - следват такива периоди на изолация, в които не искам да ида и да правя нищо сама. Ако съм с половинката - няма проблем - той ще поеме приказките, ако се наложат такива.  Креативноста ми се отпуши на няк...

They painted gold on the ceiling Called it heaven, sold it well Taught me how to smile while kneeling Told me this is how you build yourself Every promise dressed in velvet Every warning dressed as care “If you give us all your daylight You’ll be breathing better air” But the air was getting thinner And the lights were burning cold I was trading pieces of me For a story I was told You said the monsters weren’t real Just shadows in my head So I learned to shake their hands And sleep beside my dread I don’t thrive — I endure I wear the crown of something pure But it’s made of borrowed light And sleepless nights I don’t shine — I survive Three long years just staying alive If this is heaven, let me burn I learned to live in hell They built a garden out of ashes Called it growth and called it grace Said the bruises on my spirit Were just passion on my face Every ladder made of silence Every step a quiet scream “Give a little more of yourself”  Till there’s n...

The pavement is waiting It has nothing better to do If you take the elevator To go up, you should know You'll see the grid like a map When you get to the top floor Don't look down if you can't land The wind here shouldn't be ignored It's easy to dream when you have the support But sooner or later, you will be alone If you try to fly too high The pavement is waiting Some day you'll get tired, and you will fall If you try to fly too high The pavement is waiting The gravity never takes a day off You feel like a feather Rest your body and let the wind Take you wherever you wish Where you have never been It's easy to dream when you have the support But sooner or later, you will be alone If you try to fly too high The pavement is waiting Some day you'll get tired, and you'll fall If you try to fly too high The pavement is waiting The gravity never takes a day off Don't try to fly too high  Don't end your life with lies  The gravity never takes a da...

There is a world waiting in the dark A ray of sunshine I cannot afford A part of the stone had broken apart Tell me when it stops Wave after wave after wave after wave I have the need to feel safe Wave after wave after wave after wave I am too tired of being brave Holding my breath in my lungs Wondering when they'll give up The wind had given me a hug I'm on the edge, when it stops Wave after wave after wave after wave I have the need to feel safe Wave after wave after wave after wave I am too tired of being brave Ah Ah Wave after wave after wave after wave I have the need to feel safe Wave after wave after wave after wave I am too tired of being brave

Keep the winter in Don't touch the surfes you'll get stuck The ice is warmer sometimes If you understand that you've got luck It's hard to move It's hard to let go How does one recover from this How do we ever move on   Your breath turns into white Hands stay locked You're slowly losing your mind Your path seemed blocked How does one recover from this It's hard to move It's hard to let go How does one recover from this How do we ever move on https://www.producer.ai/song/1ba0f1f4-86f1-44d5-bd35-f62a56759937

The sky is the color of a wet sidewalk Should I take the responsibility Probably that's why I hate to talk When I say it out loud, it turns out to be my fault Should I just stay hidden in my golden house Where the heavy weight of the blanket is easier to bear I made peace with myself, and I don't mind To be the one who says it, to be the one who cares I made a pact with my brain, and I am okay To let you all break me, I can do the repairs You fucked up again, you spilled the tea Where we never should've interfered I'll make it alright, I'll take the blame I'm used to playing the weird I lower my voice, I soften the edge I carry the weight so you don’t have to feel You can stay hidden in your golden house Where the heavy weight of your blanket is easier to bear I made peace with myself, and I don't mind To be the one who says it, to be the one who cares I made a pact with my brain, and I am okay To let you all break me, I can do the repairs Maybe...

Понякога няма правилен начин за реакция. Всяка гледна точка е вярна за човека, който я носи. Моята борба често е тиха и вътрешна – борба със себе си и със система, която не работи, но се преструва, че работи. Свят, в който опитът да промениш нещо те прави неудобен, а не полезен. Вярвам в работещи системи. Наивна мечта за човек, израснал сред неработещи. И въпреки това не мога да спра да настоявам. Това настояване често се възприема като егоизъм – защото отказвам да мълча, защото защитавам мнение, защото понякога го правя шумно. Истината е, че тишината рядко променя нещо. Можеш да зададеш правилните въпроси спокойно, да посочваш проблеми отново и отново – и никой да не чуе. Промяната често идва в момент на яд, когато гласът се повиши и неудобството стане видимо. Не е красиво, но така работи системата. Често изчаквам. Гледам. Опитвам се да разбера колко от нас не са „ок“. И когато виждам, че не съм сама, искам да направя нещо – не за себе си, а за всички. Но вместо съюзници, често получа...