От Дневника: 4. Сън

 Пропътувах 13 000 км, за да се явя на интервю за работа. Интервюто беше на всеобщия език. Продължи не повече от 15 минути. Аз закъснях с около пет, тъй като полетът ми не беше точен и се наложи да ходя пеша до местоназначението.

Подадоха ми договор с посочена заплата, неособено точен адрес и единственото, което успях да попитам старейшината, преди всички да се изнесат, беше дали ми покриват наема.
Подписах.

Отмина данданията и се озовах сама в непознат свят. Огледах наоколо и видях само един блок.
Запътих се директно към него, като пред мен хлопнаха вратата двама от другите учители, посетили интервюто. Предполагам, и те са подписали.

Загледах се в звънците отвън. Започнах старателно да издирвам името си с надежда да открия номера на апартамента, в който се очакваше да пребивавам. Четири реда с имена. Внимателно препрочитам дори изтритите и заличени надписи, тъй като не откривам моето. Поне не това, с което би трябвало да ме познават тук. На номер 1 виждам Ана Джонсън, но това трябва да е някой друг. Тук се казвам Мона Уикенд. Няма как да съм аз.

Вратата на входа се отваря и решавам все пак да погледна какво става вътре.
Разходих се. Направих една добра и обширна разходка из етажите. Няма моето име. На вратата, която ползва моето истинско име, не посмях да почукам. Нямаше и плик с инструкции, нито ключ отвън. Няма как да съм аз.

Излязох.

Часът е… Нямам идея колко е часът. Виждам, че слънцето е в средата на небето. В моя свят щеше да е около 13:00. Тук не знам. Надявам се да е някъде там и да се задържи светлина в небето още малко, за да мога да открия подслон за нощта.

Отивам отсреща до университета, където има малка кръчма. Влизам и започвам да се оглеждам. Искаше ми се да открия старейшината или някоя от секретарките му там, защото нямам никаква представа къде да ги търся, когато университетът е затворен.

Откривам лице, което видях да седи встрани по време на интервюто. Отивам директно при него. След кратък опит от типа „Здравей, аз съм еди-коя си и се чудех дали случайно…“ бях прекъсната от оригване и поглед, изключително незаинтересован:
„Виж в понеделник след седмица, сега са празници…“

Това означаваше седмица и малко повече, в която аз нямаше къде да спя. Като включим и това, че разполагам само с 200 евро, които след инфлацията не стигаха и за хляб за толкова време… Закъсала съм го.

Слязох етаж по-надолу и открих, подпрени на една стена, пушка, малко дървен материал и разни инструменти.
В миг на ярост от безизходицата, в която бях изпаднала, реших просто да ги взема и да си скова подслон до понеделника.

Сграбчих каквото можах, докато непознат човек ме наблюдаваше с усмивка на лице. Бях се забързала, защото денят изчезваше бързо и усещах как приливът приижда. Търсех близко възвишение, не далеч от цивилизацията (ако въобще можеше така да се нарече това тук), където да няма много вода и диви индивиди.

След около 15 минути ходене забелязах, че човекът ме следва. Носеше още дървен материал и някакви неща като плат в нещо като вързоп. Нямаше как да не се обърна и да задам въпросите си:
— Кой си ти? Защо вървиш след мен и какво искаш? Остави ме!

Само сълзите ми липсваха в очите, пък взе и да пръска дъжд. Няма такава драма.

Човекът се доближи, направи няколко знака с ръце и извади преобразувател. Явно не можеше да говори — или поне не моя език.
— Ще ти помогна. Мен също ме оставиха без подслон. И аз ще чакам до понеделник.

И се сетих. Този човек хвърляше боклука, докато траеше интервюто. След това го видях във входа, когато вратата се отвори — може би той е натиснал бутона. Седеше на бара и хапваше попара точно до идиота, който ми каза да чакам до понеделник. Ясно… Нещо не е правилно.

Все пак му позволих да помогне. Имам пушка, ако се окаже някой извратеняк, а без негова помощ нищо нямаше да построим от тия дъски навреме.

Малко по-високо направих първа копка за основите. С кюмюрджийска лопата. Но все пак — лопата. Забихме вертикално шест греди, не по-високи от 1,50 м, и започнахме да ковем останалото дърво.

Приливът беше дошъл. Низината беше езеро. Изглеждаше красиво и светло. Луните се отразяваха силно.

Чух звук като от не добре работещ мотор.
— Какво е това? — запитах човека, дремещ срещу мен.
— Някакво същество… Гъделичка. Има още едно, по-малко. Котки. Това било мъркане.

Събудих се.